четвъртък, 17 октомври 2019 г.

Carpe Diem! Улови мига!

Един блестящ пример за житейска смелост е Джон Кийтинг, учителят-реформатор, чийто образ е пресъздаден от Робин Уилямс в „Обществото на мъртвите поети“.
В този майсторски направен филм Кийтинг поема обучението на група консервативно възпитани и духовно ограничени ученици от строг пансион и ги вдъхновява да направят от живота си нещо изключително.
Тези млади хора, както Кийтинг изтъква пред самите тях, са изгубили представа за своите мечти и амбиции и автоматично вървят по пътя на родителите си и живеят според техните очаквания. От тях се иска да станат лекари, адвокати и банкери. Но лишените от емоции младежи едва ли са се замисляли какви желания са скрити в сърцата им и напират да излязат.
Един епизод в началото на филма показва как господин Кийтинг завежда момчетата в училищното фоайе, където в един шкаф са подредени снимки на старите випуски.
– Погледнете тези снимки, момчета— казва Кийтинг на учениците. — Младежите, които виждате са имали същия огън в очите си, какъвто имате и вие сега. Те са възнамерявали да превземат света и да направят нещо изключително от живота си. Това е било преди седемдесет години. Сега всички те вече не са сред живите. Всъщност колко ли от тях са осъществили мечтите си? Направили ли са онова, което са си поставили за цел да постигнат?
В този момент господин Кийтинг се навежда към групата издокарани момчета и едва доловимо прошепва:
„Carpe Diem!\ Улови мига!“
Първоначално учениците не знаят какво да мислят за този странен учител, но скоро проникват в смисъла на думите му.
Започват да уважават господин Кийтинг и да благоговеят пред него, защото той им дава нов поглед към света, или, в действителност, ги кара да се обърнат към подтиснатата си същност.
Всеки носи със себе си нещо като поздравителна картичка за рожден ден, която би желал да подари някому— за да изрази радостта си, някакво свое хрумване или доброто настроение, които крие в сърцето си.
Героят от филма Нокс Оувърстрийт много си пада по едно страхотно момиче. Но тя е приятелка на известен спортист. Нокс е хлътнал до ушите по прекрасното създание, но няма кураж да се запознае с нея. Тогава си спомня съвета на господин Кийтинг: „Улови мига!“
Нокс осъзнава, че не може да живее само с мечтите си — ако действително иска тя да му стане приятелка, трябва да предприеме нещо. Така и прави. Смело и с поетични думи ракрива пред нея най-нежните си чувства.
Първоначално тя го отблъсква, приятелят й го удря в носа. Нокс преживява съкрушителен неуспех. Но той не иска да изостави мечтата си, затова продължава да следва желанието на сърцето си.
В края на краищата, момичето осъзнава искреността на чувствата му и открива сърцето си за него. Въпреки че Нокс не е особено красив, нито пък известен, то е покорено от силата на неговите искрени намерения. Нокс е направил живота си необикновен.
Аз самият имах възможност да осъзная какво означава „да уловиш мига“. Влюбих се в едно симпатично момиче, с което се запознах в магазина за домашни любимци. Тя беше по-малка от мен, начинът и на живот беше напълно различен от моя и нямахме много общи теми за разговор. Но кой знае защо, това сякаш нямаше значение. Харесваше ми да съм с нея и в нейно присъствие се чувствах някак особено. Струваше ми се, че и на нея и бе приятно в моята компания.
Когато разбрах, че наближава рожденият й ден, реших да я поканя да излезем. Точно когато посегнах да й се обадя, неволно седнах и около половин час гледах телефона. След това набрах номера, но още преди телефонът да звънне, затворих.
Почувствах се като гимназист, който се мята между напрегнатото очакване и страха да не бъде отхвърлен. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че тя няма да ме хареса и че трябва да съм си загубил ума, щом съм решил да я поканя. Но много ми се искаше да съм с нея, затова не можех да позволя на страховете ми да ме спрат. Най-накрая събрах кураж да и се обадя. Тя благодари за поканата и ми каза, че вече имала други намерения.
Почувствах се, като че ли ми бяха забили нож.
Същият глас, който и първият път ми казваше да не се обаждам, ме посъветва да се откажа, преди отново да бъда огорчен. Но аз исках да открия причината за това привличане. Вътре в мен имаше нещо, което искаше да излезе на бял свят. Изпитвах някакви чувства към тази жена и трябваше да ги изразя.
Отидох до търговския център и купих красива поздравителна картичка, на която написах пожеланията си в стихове. Завих зад ъгъла и се насочих към магазина за домашни любимци, където работеше тя.
Докато се приближавах към вратата, същият настоятелен глас ме предупреди: „Ами ако не те харесва? Какво ще правиш, ако ти откаже?“ Тъй като се чувствах доста уязвим, мушнах картичката под ризата си. Реших— ако преценя, че ме харесва, ще и я дам, ако се държи хладно с мен — няма да показвам картичката. По този начин си спестявах евентуалното огорчение и риска да бъда отхвърлен.
Поговорихме малко, но аз не успях да разбера какви са чувствата и към мен. Бях нервен и неспокоен и се отправих към изхода.
Когато стигнах до вратата обаче, друг един глас заговори в мен. Стори ми се, че чувам шепота на господин Кийтинг. Той ми повтаряше: „Спомни си Нокс Оувърстрийт… Carpe Diem! “ Разкъсвах се между желанието да излея душата си и нежеланието да поема рисковете на емоционалната голота. Как мога да убеждавам хората да живеят според мечтите си, питах се, след като аз самият не го правя? Освен това, какво лошо може да се случи? Всяка жена ще се зарадва на една картичка за рождения си ден. Реших „да уловя мига“ и изведнъж сякаш почувствах прилив на смелост. Вярно беше, изглежда, че в намерението се съдържа сила.
Почувствах се по-удовлетворен и спокоен — нещо, което отдавна не ми се бе случвало… Имах нужда да се науча да разкривам сърцето си и да дарявам любов, без да искам нещо в замяна.
Извадих картичката изпод ризата си, върнах се обратно, тръгнах към щанда и й я дадох. Докато я поднасях, почувствах невероятна бодрост и вълнение, но и страх. (Фриц Пърлс е казал, че страхът е „Вълнение без дъх“.) Но го направих.
И знаете ли какво стана? Тя не беше особено впечатлена. Каза „Благодаря“ и остави картичката настрани, без дори да я отвори. Сърцето ми сякаш спря да бие. Почувствах се разочарован и отблъснат. Това, че не получих отговор, ми се стори по-лошо, отколкото ако ми беше казала в очите да се разкарам.
Учтиво й казах довиждане и излязох от магазина. Тогава се случи нещо невероятно. Стана ми весело. Изпълни ме неописуемо вътрешно задоволство, което обхвана цялото ми същество. Бях разкрил чувствата си и от това сякаш криле ми бяха пораснали. Бях преодолял страха и бях показал ясно намеренията си. Е, вярно, малко несръчно, но го бях направил. (Емет Фокс казва: „Ако е необходимо, направи го разтреперан, но го направи!)
Бях открил сърцето си, без да искам гаранция за резултатите. Не дадох, за да получа нещо в замяна. Разкрих чувствата си към нея, макар да не знаех какъв ще е отговорът.
Движещата сила, необходима, за да съществува една връзка: Не преставай да показваш любовта си.
Веселото ми настроение стигна до пълно блаженство. Почувствах се така доволен и в хармония със себе си, както не ми се бе случвало от дълго време насам. Осъзнах целта на цялото преживяване: имах нужда да се науча да откривам сърцето си и да давам любов, без да искам нещо в замяна. Целта на това преживяване не се състоеше толкова в създаването на връзка с тази жена. То се отнасяше преди всичко до задълбочаване на връзката ми с мен самия. И аз го направих. Господин Кийтинг би бил горд. Но най-важното, аз бях горд.
След това почти не съм виждал това момиче, но преживяното промени живота ми. Чрез това просто взаимодействие аз видях ясно движещата сила, необходима за създаването на всяка връзка между хората и може би за съществуването на целия свят: Не преставай да показваш любовта си.
Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми. Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.
Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме.
източник: https://chetilishte.com/carpe-diem-болката-започва-когато-не-даваме-лю/?fbclid=IwAR1h2DcUGU1EWRvLoAM5a3-jO-Py1_uyvzAVE376tbnRWZGgX5C0QOL-TGw

събота, 27 април 2019 г.

Смисъла на живота


"- Това е и за мен смисълът на живота!
.....
Бях малко над 40 когато научих че на обичайния въпрос с какво се занимаваш сега може да се отговори с" Осим Хаим(Наслаждавам се на живота)" .
За първи път чух този израз в Израел.
Градско кафене. Пладне. На съседната маса възрастна двойка. Той и тя. Не са съпрузи, по-скоро приятели. Те непринудено си говорят, пият кафе. Изведнъж телефона иззвъня. На ​​другия край на линията някои го попита: "Какво правиш?" А той каза: "Осим Хаим" (Наслаждавам се на живота)!
Не решавам проблеми, не печеля пари, не търся отговори на въпроси, не поствям цели и не ги постигам, не! Просто се наслаждавам в момента на ЖИВОТА!
Тази игра на думи буквално ме омагьоса и аз разбрах, че искам да науча нещо повече за нея.
Първият урок ми преподаде един собственик на зоомагазин. Когато рано сутринта прибягах до него за храна на кучето. Той беше отворил магазина, но още не беше се разсънил и бавно си подреждаше стоката. Аз, по стар московски навик, започнах да му обяснявам, че всичко ми трябва бързо и веднага. Той ме погледна и от една клетка извади малко зайче и го сложи в ръцете ми. В този момент разбрах какво означава "Осим Хаим"! Времето за мен спря. Искаше ми се с часове да милвам тази пухкава топла топчица. И да я гледам, да я гледам омагьосана от спокойната, незабързана работа на продавача.
След това имаше и много други уроци, всеки от които ми носеше щастие. Аз разбрах какво означава "Осим Хаим" : Наслаждавай се на живота тук и сега!
Богатството не е в това с какво кожено палто си облечен, нито каква кола караш, нито каккъв модел е твоят телефон. Богатството това са живите родители, здравите деца, верните приятели и силното рамо на любимия човек. Ако вие можете да виждате, да ходите, да говорите, да обичате, и всяка сътрин да ставате от леглото, вие сте приказно богати.
Когато се оплаквате от живота, помислете за тези, които рано го напуснаха. Когато се оплаквате от мъжа си, представете си колко много са неомъжените жени, които мечтаят да се омъжат.
Когато се оплаквате от жените си, помислете колко много са тези мъже, които са самотни.
Когато се оплаквате от непослушните си деца, помислете за тези, които всеки ден молят бог да имат деца.

Ценете това, което имате !
Има три капана, които крадат радостта и спокойствието - съжаление за миналото, тревога за бъдещето и недоволство от настоящето.
Ако намерите някой с когото можете да се прегърнете и да затворите очите на света, значи ви е провървяло.
Ние се раждаме с вик, умираме със стон, остава ни само да живеем със смях - Виктор Юго.
Бъдете щастливи! Не само по празниците, но и в делниците!
"Осим Хаим" !

Обичайте и бъдете обичани!

Автор: Дияна ДИМИТРОВА "

петък, 22 февруари 2019 г.

За мъжете и чорапите им

Тази забавна история бях я чела преди години, но доста неща, интересни за мен, много бързо преминаха и се забравиха и реших, тази история да си я съхраня тук.


Никога не си хващай за любовник мъж със здрави чорапи — разпалено обясняваше банковата служителка на колежката си в обедната почивка — Я ще си има жена и се чуди как да кръшне или ще е някой, на който още майка му се грижи за него. Ако пък е от тия дето никой си нямат и са изрядни отвсякъде, абсолютно за нищо не става в леглото!
Вчера, след работа, съвсем ми беше прималяло. Не издържах и отидох при арабите за един мазен дюнер. Два дена само моркови ядох и като погледнах след себе си в тоалетната, реших, че ако трябва, ще умра дебела и самотна, но така повече няма да я карам! Отивам, значи, при арабите и пред мен на опашката един шемет си прибира рестото и монетите директно през крачола на пода. Скъсан му джоба. Веднага ми хвана окото! Питам го защо не си зашие джоба, а той ми отговаря, че щял сам да си заздравее, ако се отнасял добре към него. Брех, какъв екземпляр, си викам, мислех, че са изчезнали, но явно е от многото работа.
Смигнах аз на арабина да ми сложи повечко майонеза на дюнера и заставам да ям най-накрая. Хапнах два пъти и го гледам шемета стои насреща и се втренчил в мен. Питах го защо така ме гледа, а той ми отговаря, че според това как се хранят жените, той разбирал колко са страстни. И за мен какви му са изводите, попитах, а той ми каза, че съм изключителна и заслужавам много повече. Хвана ме за ръката и каза, че ще ме води на вечеря. Седнахме в едно бистро, той поръча бяло вино, рибни хапки, зелена залата и всякакви глупости. Не помня какво ми приказва, но знам, че така от много време не се бях смяла! Привършваме ние поредната бутилка и той казва, че ще правим бомба. Какво е бомба, го питам аз, а той ми отговаря да стана и бавно и непринудено да тръгна към изхода. Аз му казвам, че аз работя на отговорна работа в банка и такива неща не правя, а той ми обяснява да не се притеснявам и че сервитьорите са като кучетата и реагират само на резки движения и ако не бягаш, няма да те гонят. Не знам с кой акъл тръгнах аз бавно и непринудено, ама за няколко крачки. После ме хвана шубето и се затичах към изхода. Той скочи след мен, сервитьорката викна и аз съвсем се шашнах. Бях подпийнала и не знам как съм тичала на тия токчета, но и той се беше замаил и се блъскаше по стените, та не бях само аз.
Избягахме значи, но някъде в препускането си счупих токчето. Едвам ходех и той каза, че ще ме носи. Докато се усетя, ме беше вдигнал на ръце и ме понесе. Тъкмо десет метра ме носи и не само, че ме изпусна, ами и той падна върху мен. Казах му, че мога и сама да си ходя и тъкмо почти се бяхме хванали стабилно за ръка, оня реши, че ще ми подарява роза. Къде го видя този храст и кога успя да скочи в него, не разбрах, само където се спъна, падна и се оплете в шубрака. Рита, псува и едвам се измъкна, но ми донесе някаква бяла китка, която упорито твърдеше, че е роза. Защото съм била изключителна жена, ми каза.
Стигнахме до нас и вместо да се обясняваме за изпращане, ме хвана и ме целуна! Ама не като другите, които се приближават за целувка, затворили очи с онова тъпо изражение, дето се чудиш да им се смееш или да ги фраснеш, а съвсем спокойно го направи. Качихме се у нас, аз свалям обувките, той си разкопчава панталона, но не преставаме да се целуваме. И какво му стана, докато се измъкваше от панталона, се спъна в крачола и си удари главата в ръба на леглото. Веднага се изправи, каза че нищо му няма и след секунда прибеля, заклати се и се строполи като умрял. Шурна една кръв, аз се ошашавих, взех да го милвам, шамарчета му бих да се освести и наистина той след минутка отвори очите. Аз така се зарадвах, взех да го прегръщам, целувам, той съвсем се съвзе и като се почна…
Е, с друг такъв не съм била! Всякакви пози сменихме и няма и няма умора! Само по едно време се спря, преглътна много внимателно и попита къде е тоалетната. Отиде за малко, но се върна бързо и каза, че всичко е наред. От клатенето малко лошо му станало, но всичко било под контрол. И пак се продължи… Съвсем друго си е. Въобще не е като да ти гъбясат пръстите или да ти се наложи да сменяш батерии по средата на работата. Аз се изморих, а той — не. Гледам го обаче, че и на него не му остава много и хем му казвам да не спира, че ще му издера очичките, хем ме е страх, защото май в суетнята не я докарахме до презерватив.
Ставам аз на сутринта да се оправям за работа, правя кафе и го будя, а оня ми обяснява, че кафе не пиел и тръгва да обикаля да си търсел гащите. Боксерки, не знам какъв си цвят, много ги обичал. Нямам идея къде му са тъпите боксерки, аз само помня, че по едно време си беше сложил червените ми бикини на главата и крещеше, че е Будьони, но друг спомен нямам. Най-накрая решава, че и без гащи може, но тениската му е цялата в кръв. Давам му някакви мои, но като ми сцепи една, реших, че втора няма да му позволя да облече. Най-накрая се сетих, че имам една по-широка, с която спя, ама тя се оказа розова с Мини и Мики, които се целуват. Нищо, каза той, идеална била. Приглади я и се изпъчи, все едно орден имаше на мястото на хилядите сърчица. После тръгна да си обува чорапите и ей тогава вече ме осени! Не само, че бяха скъсани на пръстите, но и петата на единия беше напълно съдрана, а той си ги обу като да бяха чисто нови!
Изпратихме се и ей ме на. Нито го помня как се казва, нито телефон му взех. Нищо! И ей сега пак ще ходя при арабите, защото още баба ми разправяше, че сърничките се бият, където пият вода, а мъжете — където ядат”.
источник: https://www.beu.bg/една-забавна-история-за-добрите-любовници-и-техните-чорапи-news2143.html

сряда, 7 ноември 2018 г.

Приятели в щастието

Често ми се случва да обяснявам, че през живота си човек има приятели, които го подкрепят в тежки моменти, в кризи, но това като че ли просто ни е в природата, трудно е да имаме приятели в успехите си. Тогава цитирам тази прекрасна мисъл на Оскар Уайлд: 
Всеки може да е съпричастен със страданието на приятел, но необходима много финна душа, за да си съпричастен и с успехите му. 
И скоро ми попадна тази част от книгата на Николай Рьорих - Отворениете двери, чудесно обяснено това което Уайлд е казал.

Викингът Гримр стана много стар. Преди години той беше най-добрият вожд и за него знаеха дори в далечни страни. Но сега викингът вече не излиза в морето с бързоходния си дракон. Гримр беше знатен човек. Денем седи викингът на високия пруст, раздава правосъдие и гледа с мъдро око хорските кавги.
Гримр прекарва дълго време с приятели. И сега при него са надошли разни приятели. Гримр наля в делвата медовина и я поднесе, за да пият всички и всеки да си каже най-голямото желание. Всеки казваше нещо различно. Богатите искаха почит. На бедните им се щеше да забогатеят. По-глупавите искаха да започнат живота си отначало, а мъдрите поглеждаха отвъд границата на смъртта. Младите искаха да се отличат в битка, беше ги страх, че животът им ще премине в тишина без победа.
Гримр взе делвата последен, както подобава на стопанин, и понечи да заговори, но се замисли и дълго гледа надолу, а косата падна като бял калпак на челото му. После викингът каза:
-Иска ми се да имам приятел, поне един верен приятел!
Тогава се размърдаха около Гримр гостите му, та чак масите заскърцаха, всички започнаха да говорят един през друг:
-Гримр – така заговори Олав, който беше дошъл от Мечата долина, – нима не съм ти бил приятел? Когато бързаше да спасиш живота си в изгнание, кой пръв ти подаде ръка и помоли краля да те върне? Спомни си за твоя приятел!
От другата страна се мъчеше да погледне Гримр право в очите викингът Харалд и говореше, а с ръка се заканваше:
-Ей, слушай Гримр! Когато врагове изгориха чифлика ти и отмъкнаха богатството ти, у кого живя по онова време? Кой построи заедно с теб новата ти къща? Спомни си за твоя приятел!
До него като гарван грачеше много старият Ейрик, по прякор Червения:
-Гримр! В битката край Северната планина кой държа щита над главата ти? Кой пое удара вместо теб? Спомни си за своя приятел!
-Гримр! Кой не повярва, когато те наклеветиха твоите врагове? Спомни си!
-Гримр, ти каза неразумна дума! Ти, вече беловласият и старият, който много си видял в живота! Не е хубаво, че забравяш приятелите си, които са ти били верни дори по време на твоите мъки и нещастия.
Тогава Гримр стана и започна така:
-Искам да ви кажа. Помня всичко, което сте сторили за мен; боговете са ми свидетели. Аз ви обичам, ала сега се сетих за една моя много стара мисъл и казах невъзможна дума. Вие сте ми приятели, вие сте ми другари в нещастията и затова съм ви благодарен. Но ще ви кажа истината: в щастието не съм имал приятели. И такива изобщо няма, не съществуват на земята. Бил съм щастлив много рядко, дори не е трудно да си спомня кога именно.
Бях щастлив след битката с датчаните, когато потопихме край Лебедовия нос сто датски ладии. Всички мои дружинници запяха свещената песен и ме понесоха на щит. Аз бях щастлив. И всички ми казваха приятни думи, ала сърцата на приятелите мълчаха.
Не съм имал приятели в щастие.
Бях щастлив, когато кралят ме покани на лов. Убих дванайсет мечки и спасих краля, когато лосът искаше да го промуши. Тогава кралят ме целуна и ме нарече най-добрият измежду мъжете. Всички ми казваха приятни думи, но на сърцата на приятелите ми не им беше приятно.
Не познавам приятели в щастие.
Всички наричаха Ингерда най-красивата девойка. Заради нея ставаха двубои и в тях загинаха доста хора. А аз я доведох в дома си като жена. Честитяха ми и ми беше хубаво, но думите на моите приятели не бяха от сърце.
Не вярвам да има приятели в щастие.
При щастие никога няма приятели.
Не помня майка си, а жена ми не живя дълго. Не знам били ли са те такива приятели. Веднъж ми се случи да видя такова нещо. Една жена хранеше бледо и бедно дете, а до нея седеше друго – здраво, и то също беше гладно. Попитах жената защо не обръща внимание на здравото дете, което на всичко отгоре беше и хубавичко. Жената ми отговори: „Обичам ги и двете, но това е болно и нещастно.”
Когато ме сполети нещастие, аз, клетият, се държа за приятелите си. Но при щастие стоя сам, сякаш на висока планина. Човек по време на щастие е много високо, а сърцата ни са отворени само надолу. В моето нещастие вие, приятели, сте живели за себе си.
Ще ви кажа и това, че думите ми бяха невъзможни, и в щастие няма приятел, иначе той не ще бъде човек.
Всички сметнаха думите на викинга Гримр за чудати и мнозина не му повярваха.
Със съкращения от „Отворените двери”, Николай Рьорих;

неделя, 27 май 2018 г.

Кой съм аз?

Мислите, това сме ние:

- Kой съм аз? - попитало момче един старец.
- Ти си това, което мислиш - отвърнал старецът. - Ще ти го обясня с приказка:
Една вечер в полумрака на улицата можело да се видят силуетите на двама души, които се прегръщат.
"Това са майка и татко" - мисли си детето.
"Това са двама влюбени" - мисли девойка, която мечтае за любов.
"Това са приятели, които не са се срещали дълго време" - мисли човекът, който се чувства самотен.
"Това са двама търговци, сключили добра сделка" - мисли алчният за пари.
"Родител прегръща детето си, което се е завърнало у дома след дълго странстване" - мисли майката.
"Това са двама, които се борят до смърт" - мисли убиецът.
"Кой ги знае защо се прегръщат?" - мисли безчувственият човек.
- Всеки мисли нещо, - завършил старецът - в зависимост от това кой е и какво носи в себе си.
Проникни в мислите си и ще можеш да кажеш за себе си повече от всеки друг.
източник: prit4ite.blogspot.com

сряда, 11 април 2018 г.

Кръговрата на живота

Покрай скандала за Фейсбук и личните данни, установявам, че ние сме тези които искаме да бъдем забелязани и да покажем на света себе си. Това пък от своя страна дава възможност да прочета неща, които едва ли ако го нямаше фейса щеше да ми попаднат. Ето една прекрасна история: 
Кръговрата на живота

Бизнесмен стоял на кея в малко рибарско селище и наблюдавал един рибар, току-що завърнал се от вътрешността на морето, как вади едра риба от очуканата си лодка.
Бизнесменът поздравил човека за успешния улов и го попитал:
- Колко време ти отнема, за да хванеш такава риба?
- Няколко часа, не повече – отговорил рибарят.
- А защо не остана по-дълго в морето, за да уловиш още няколко такива риби? – поинтересувал се мъжът.
- Ами тази риба е напълно достатъчна за днес. С нея ще осигуря всичко, което е нужно на семейството ми, за да преживеем утрешния ден.
- Но сега е едва обяд. Какво правиш през остатъка от деня? – продължавал да разпитва бизнесменът.
- Аз спя до късно, после излизам с лодката за няколко часа. Като се прибера, обръщам внимание на децата си, после с жена ми си устройваме сиеста, после отивам на разходка в селото, вечер пием вино и свирим на китара с приятелите ми. Така минават дните ми. Просто се наслаждавам на живота... – усмихнато обяснил рибарят.
- Виж, човече, аз съм завършил Харвардския университет и разбирам от бизнес – казал бизнесменът. – Ако искаш, мога да ти помогна и да те науча как да правиш нещата по друг начин. Като начало, ако прекарваш в морето по цял ден, ще хващаш много повече риба и за кратко време ще можеш да си купиш много по-голяма и хубава лодка.
- И какво от това? – зачудил се рибарят.
- Как какво? Вместо да продаваш рибата на посредници, ще можеш да я доставяш директно в рибната фабрика. Така постепенно ще увеличиш печалбата си и дори един ден ще откриеш собствено предприятие.
- И после?
- После ще можеш да зарежеш това забутано село, да се преместиш в града и да имаш собствен офис, от който да управляваш своя бизнес.
- А колко време ще отнеме всичко това? – попитал рибарят.
- Около 15-20 години – отговорил мъжът.
- И после какво?
- После идва най-приятното... – разсмял се бизнесменът. – Можеш да продадеш своя бизнес за няколко милиона и да станеш много богат.
- И какво като стана богат?
- Ами ще можеш да спреш да работиш, да се преместиш в малко крайбрежно село, да спиш до обяд, да ловиш риба по малко, за удоволствие, да се занимаваш с децата си, да си устройваш сиеста, да се разхождаш в селото и вечер да пиеш вино и да свириш на китара с приятелите си. С една дума, спокойно да се наслаждаваш на живота.
- Не те разбирам – казал рибарят. – Нали и сега правя точно това...

източник: https://www.facebook.com/HranaZaUma/?hc_ref=ARQNAxXaG5lJHNpBhy7yhHyNX3KGmCkonfcRcS15HQEmCHCgLvwSizu6RxHzVJs_bnU&fref=nf

вторник, 16 януари 2018 г.

Без заобикалки

Една жена влязла в ресторант и поръчала супа от аспержи. Няколко минути по-късно келнерът й поднесъл димящото блюдо и се оттеглил.

- Келнер! – извикала жената. - Елате насам.

- Да, госпожо? – приближил се той.

- Опитайте тази супа! – наредила тя.

- Какво има, госпожо? Не поръчахте ли такава?

- Опитайте супата! – повторила жената.

- Но какво става? Безсолна ли е?

- Опитайте супата!

- Да не е студена?

- Опитайте супата! – повтаряла упорито жената.

- Но, госпожо, моля ви, кажете ми какво има… – настоявал келнерът.

- Ако искате да разберете какво има, опитайте супата – не отстъпвала жената, сочейки чинията.

Келнерът разбрал, че нищо не било в състояние да откаже своенравната клиентка от каприза й, седнал пред чинията с димяща течност и след като огледал масата, казал с известна изненада:

- Но тук няма лъжица…

- Видяхте ли? – отговорила жената. – Ето това исках да ви кажа: няма лъжица!

Всеки път, когато си спомня тази случка, си казвам колко хубаво би било да свикнем да назоваваме големите и малките неща, събитията, ситуациите и емоциите направо, без заобикалки, такива, каквито са.

Хорхе Букай