четвъртък, 7 декември 2017 г.

Предизвикателство към зодиите

Взето от нета:


Дванадесетте зодии ще крият труп.
Овенът прави план. Телецът мълчи и мисли. Близнаците говорят несвързано. Ракът е в шок. Лъвът казва: "Аз ще се погрижа.". Девата търси какво да облече. Везната: "Ще дойда, няма дойда". Скорпионът взима лопата. Стрелецът не харесва лопатата. Козирог: "Аз ще копая." Водолеят е толкова студен, че не се знае дали и той не е мъртъв. Рибите вече пият, плачат и пак пият ...
Резултатът:
Планът на овена не струва (той е обиден, няма да копае). Телецът още мълчи, ама не мисли вече. Близнаците говорят повече от друг път (глупости, естествено). Ракът се прави на умрял, дано всичко се размине. Лъвът: "Аааа, аз няма да си цапам ръцете!" Девата не е подходящо облечена. Везната още се чуди какво да прави. Стрелецът не може да копае с тази лопата. Козирогът, както всички знаем, само говори и нищо не върши. Водолеят май наистина е умрял. Рибата пие трета бутилка водка. Скорпионът взима лопатата, копае и си мисли: "Тоя да го закопая, че после имам още единайсет..."

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

Студентски спомени

 Имаше много хубав постинг посветен на всевъзможните случки по време на студентски изпити. В един  коментар беше описана следната случка от студентството:
 "Преди време една моя преподавателка ни разказа за неин колега от студентските години, който в момента е известен политик. На изпита по философия го попитали "Колега, вие четохте ли Ортега и Гасет?", на което талантливия студент отговорил "само единият" Е, като прочете и другия, да се яви пак:))" 
Това ме подсети за този страхотен испански философ Хосе Ортега и Гасет
и ето няколко негови цитата:

  • Досадникът е човек, който ни лишава от самотата ни, без да ни предостави компания.
  • Европа наистина представлява едно пространство, но пространство, пропито с цивилизация и тази цивилизация, нашата, европейската, ни е превърнала нас, европейците, в нещо проблематично.
  • Законът, който обуславя големите промени в живописта, е смущаващо прост. Първо се рисуват неща; после - усещания; накрая - идеи.
  • Животът не търпи да бъде подменян нито от вярата-откровение, нито от чистия разум.
  • Изкуството няма право на съществуване, ако се ограничава само да възпроизвежда действителността, дублирайки я безсмислено. Неговата мисия е да създаде един въображаем хоризонт.
  • Интелектуалецът е името на едно призвание. Талантът е името на една дарба.
  • Интелектуалецът е пиян по рождение.
  • Истинската любов е само опит да се разменят две самоти.
  • Както окото разбира между колебанията на ефира, така душата на всеки отделен човек избира между истините; същото е с душата на всеки народ и на всяка епоха.
  • Мъжете могат да се разделят на три типа: такива, които се мислят за Дон Жуановци; та­кива, които смятат, че са били; и други, които вярват, че са могли да бъдат, но не са поискали. Последните са тези, които - с благородно намерение - са готови да атакуват Дон Жуан, а може би и да го анатемосат.
  • Невярна е всяка перспектива, която се представя като единствено възможна. Големите системи на философията също не са всеобщовалидни картини на света, а очертават индивидуалният хоризонт на своя създател. Само ако сме в състояние едновременно да обхванем тези единични перспективи, бихме могли да се доближим до абсолютната истина в безкрайното и многообразие - така както я притежава Бог.
  • ... Но истината е съвсем друга: живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъществяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си. Чувстваме се изгубени сред толкова голямо изобилие. Получава се така, че при наличието на повече средства, повече знания, повече техники отвсякога съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал: той чисто и просто се движи без посока...
  • Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.


Нищо не се е променило

след 8 години нищо не се е променило...

 И днес (2009 г.) вече за проден ден установих, че туй шофьорлъка из нашите родни най-познати места е най-трудно. Всичко уж си знаем, къде какъв знак има, къде пазят полицаите и т.н и...хоп изненадаааа - РЕМОНТ. Днес пак отново преоткривах улиците из центъра на Бургас. Тръгвам от СУПЕР централата градска част, която е с характерна за малките, но вече станали огромни градове, малки улици, които по-голямата част са се превърнали в паркинги и някъде там все още е останало място да се измъкне една кола (по възможност по-малка). Стигнах до ремонтираната "Републиканска" (която всъщност е "Цар Симоеон някой от всичките", но всички си я знаем като "републиканска") и там на светофара се оказва, че на дясно към една от по-широките улици като "Демокрация" достъпа е затворен, заради въпиюща нужда да се построи поредната необитаема кооперация. Добреее и да продължа по вече ремонтираната улица пак си е алтернатива, но вместо да се направи ремонт с който да се разшири улицата, то в този случай просто стана по-хубав паркинг. Карам си аз и ...аааа улицата свърши, просто са решили, че ще ремонтират още не ремонтирани места от нея и варианта за преминаване е през другата огромна улица "Оборище", която и с паркираните коли е само за полови кола. В Македония често срещах един знак на който пишеше "Пътот е широк 5 метра" - хубаво, ама само да е пътот да не беше и пакинг можеше и да се кара по нея. След около 100- 200 м, които едва успяхме да ги преминем с вече станалата колона от 10 автомобила и срещу нас от "Сан Стефано" реши да влезе и някакъв пикап. Имаше едни такива реакции от страна на шофьора да се запознае с нашите роднини, но..да бяхме една-две коли, а то поне 10 -тина и помахна с ръка и така си остана недовършена благословита. Чак ми стана жал за човека - имаше желание. В късния следобед като се обяснявах с една приятелка как се преминава през "Оборище" тя ме контрира, че съм имала късмет все пак, когато тя е минавала от там като бонус е имало и паяк, който правил опити да вдигне паркиралите пред къщите си коли. След като все пак се докопах до малко по-широка улица и дори стигнах на сфетофара на "Новата поща" и замалко да сгазя един пешеходец. Човека не се интерисуваше от трафика, нещо се беше загледал зад нас и откровенно си спря прад колата и така се загледа зад колоната от коли, че чак ми идеше да сляза и да застана до него и да гледам явно неимоверно интересния трафик на улицата. Същата ситуация и на връщане, за да стигна до домашното огнище, пообиколих околните села и комплекси и  без малко да сгазя още няколко безстрашни пешеходеца си казах СТИГА (ей така с махване на ръка като Елена Йончева) ще трябва да се предприемат драстични мерки. 

Моят смисъл

и това е било преди почти 10 години - май месец 2009


Преди няколко дни doriana ми отправи предизвикателството поело вече по веригата - 10 те любими неща. Доста ме замисли, кои са ми любимите неща и да си кажа не можах да отговоря, но пък си отговорих, какво обичам и ето предизвикателството от doriana и моя отговор - не знам, дали ще ти хареса.

http://doriana.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/05/07/moite-10-liubimi-neshta.331643
Може би не са толкова много, но пък съдържат всичко в себе си.
Първо и най-вече обичам живота, ама онзи живот с голяма буква и страхотно разнообразие. Обичам го защото, се изплъзваше по едно време, защото предлага всичко - емоция, тръпка, скука, та чак омраза, а колко пъти ми е идвало и въобще да го живея и да хвана за гушата и да му обясня, че така не трябва да прави с хората, обичам го във възможността да мога да му се радвам, да виждам слънцето, небето, обичам го защото всеки ден мога да му се любувам.
Второто, което обичам, са хората около мен, всички хора, и тези намръщените и сърди и всички онези, които по някакъв начин се докосвам постоянно. Усмихнатите ме зареждат с енергия, другите - просто ме карат да се замисля - защо са тикава.
Трето: Обичам приятелите си, едни по един начин, други по друг, но те са тези, които ми помагат в тежките ми дните, а в другите дни ги изживявам пълноценно.
Четвърто: Обичам историите на хората, всички истории, защо така е станало, защо така се е получило-просто историите на хората. Преди време по мой адрес бях прочела един коментар, че съм колекционерка на истории, да, обичам историите на хората.
Пето: Обичам си работа нищо, не друга, не всякоя, а тази и я работя с удоволствие, което няма да е много време,- ще ни съкращават, но пък какво от това - животът продължава.
Останалите 4 неща, които обичам са моето семейство. Колкото и невъзможно и изчерпващо да е, те са ми една голяма част от живота, не основната и си ги обичам, ама много, а и те го знаят.
И на последно място – обичам, много обичам дребните неща от живота, слънцето над морето, едни такива уж обичайни, но адски мили жестове, дребните детайли, които са около и на бюрото ми, както и факта, че съм помогнала на някого и най-вече удоволствието да си полезен.


понеделник, 9 октомври 2017 г.

Специалните сме ние

Част от книгата на Сердар Юзкан - Изгубената роза 
това за мен е едно точното внушение, което дават на съвременния роман тип - Секса и града. Цената на дрехата да определя нашата цена

За Диана това беше един най-обикновен пазарен ден. В бутика тя първо бе обмислила дали има нужда от нова блуза, каза си, че вече е пазарувала достатъчно, но накрая все пак реши да си купи още една жълта блуза.
Когато я показа на майка си, дори не си направи труда да скрие етикета с цената — четиристотин долара.
След като хвърли поглед на етикета, майка й попита:
— Скъпа, не прочете ли във вчерашния вестник за разпродажбата в Париж?
— Не, мамо. Защо?
— Жилетка на Декарт[1] била продадена за двайсет и пет хиляди долара.
— Нима? Радвам се, че не сме били там. Ти нямаше да можеш да я купиш, а това щеше да се набие в главата ми. Както и да е, виж, моята блуза е много по-готина от тази жилетка на Декарт. Не мислиш ли!
— Само за двайсет и пет хиляди, Диана!
— Ох, добре де! Разбирам какво искаш да ми кажеш. Опитваш се да ми втълпиш, че четиристотин долара са много пари за блуза като тази? Нали, скъпа мамо!
Диана знаеше отлично, че майка й не мислеше това, но искаше да използва чара си, за да мине гладко и леко, така че да може щастливо да закачи новата си блуза при останалите в гардероба.
— Е, ти си права за едно нещо, скъпа. Блузата наистина е по-готина от жилетката. Неговите жилетки не са изработени от коприна или кашмир, не са от Дона Карън или от Армани. Всъщност тя не би трябвало да струва повече от пет долара в мола.
— Все пак цената е повече от впечатляваща, мамо! Искам да кажа, че жилетката е била носена и изтъркана от Декарт!
— Точно така. Да бъде носена и изтъркана от личност като Декарт със сигурност ще повиши цената, на която и да е дреха. Но можеш ли да си представиш обратното?
— Какво искаш да кажеш?
— Дрехата да повиши цената на човека…
Диана увеси нос за миг. Осъзна какво се опитваше да й каже отново майка й по своя неповторим начин.
„Единственото нещо, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“

неделя, 1 октомври 2017 г.

Силата на мъжа

Една стара, но пък поучителна притча. Бях я забравила във времето.


Когато Господ създал мъжа и жената, дал и на двамата по равно сила. И ги сложил да живеят в една къща. Ала те често се карали, че даже и биели. И понеже силата им била равна,  сблъсъците им траели дни и седмици, без никой да може да надделее.
        Омръзнало му на мъжа това вечно противоборство. Отишъл при Господ и му казал:
        - Господи, Ти си всемогъщ! Създал си всичко на този свят. Ти и звездите на небето гасиш и разпалваш. Само Ти можеш да помогнеш и на мене, мъжа. Дай ми повечко сила, за да мога да се справям с жената! Така няма постоянно да слизаш при нас от небето, за да ни помиряваш при нашите крамоли.
        - Добре - казал Господ.  - От днес ти ще си по-силен от жената.
        Завтекъл се мъжът в къщи и от вратата обявил на жена си, че вече е по-силен от нея. Тя много се ядосала и скочила да се бори с него. Но веднага била победена. И така втори и трети път - щом скочела да се бие с мъжа, жената за секунда бивала повалена.
        Мъжът се възгордял и й казал:
        - Внимавай в картинката! Господ ми даде повече сила. Вече аз ще ти бъда господар.
        Жената, на свой ред, още на другия ден отишла при Господ:
        - Господи, дай ми и на мен още сила! Макар и съвсем мъничко!
        - Не може! Колкото имах за даване, дадох я на мъжа.
        - Добре тогава. Моля те, вземи си  обратно силата от мъжа!
        - И това не може. Каквото съм дал вече, дадено е!
        И жената си тръгнала обратно много разстроена. По пътя, обаче, срещнала Дявола. И му разказала за всичките си беди. А Дяволът й казал:
        - Не се тревожи, жено! Избърши лицето си от сълзите, махни тази нещастна физиономия и се върни отново при Господ. Поискай му трите ключа, дето висят пред вратата на неговия дворец и бързо обратно при мене! 
        Върнала се жената и Господ се съгласил тя да вземе ключовете. А като отишла при Дявола, той я подучил:    
        - С тези ключове заключи вратите на кухнята, на спалнята и на детската стая. Защото мъжът, щом се прибере в къщи, първо мисли за ядене. После обича да отиде в спалнята, да си полегне и да поспи. Знай също, че мъжът много си обича децата. И му е приятно да гледа как расте неговото потомство. Запомни добре - добавил Дявола - няма да му отключваш тези три стаи, докато не започне да използва силата си, както на теб ти е угодно и за твоя радост!
       Отишла си жената в къщи и точно така направила. Когато мъжът се прибрал, заварил я да седи на прага и да си пее:
                      "Отрежи дървото здраво
                       люлчица да ми направиш..."
       Като видял, че вратите на трите стаи са затворени, мъжът кипнал от злоба. Опитал се да ги разбие, като се надявал на силата си, но не успял. И се развикал на жената:
        - Жено, отваряй бързо тези врати. Как можа да ги затвориш?
        - Господ ми даде ключовете - отговорила жената.
        Мъжът се затичал при Господ:
        - Господи, какво си направил? Дал си на жената три ключа и сега не мога да вляза нито в кухнята да се наям, нито в спалнята да се наспя, нито мога да си видя децата. Дай ми и на мен ключове от тези врати!
        - Не мога - казал Господ. - Нямам други. А каквото съм дал на жената, назад няма да си искам. Върни се в къщи и се разбери с нея.
        Върнал се мъжът обратно. Какво ли не опитвал, но жената не отстъпвала. Започнал да я моли и да я увещава, да прави всичко, което й е угодно, докато тя се съгласила да му отключи вратите. 
        Но на мъжа това му се сторило недостатъчно и предложил:
        - Хайде да се споразумеем! Ти ще ми дадеш половината ключове, а аз ще ти дам половината от силата си.
        - Ще си помисля - казала жената. И седнала да мисли.
        А Дяволът се показал на прозореца и й прошепнал:
        - Не се съгласявай, жено. Нека силата си остане за него, а ключовете за тебе! И помни: щом конските мухи я нападнат, кобилата си има нужда от опашка.
        И така сделката пропаднала.
        От тогава мъжът сдържа силата си, за да може да се спогоди с жената.
        Затова мъжете отстъпват, а жените все си държат на своето.

произход- интернет

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Възможността...

Наел Господ един мъдрец да продава възможности. Дълго време мъдрецът си търсил място, на което да разположи сергията си с възможности.

Избрал си малко село, в което живеели все възрастни хора. Само едно младо момиче имало. Тя мечтаела да се махне от това забравено от Бога селце и да заживее в голям и хубав град. Чакала своята възможност това да се случи.

Мъдрецът разположил сергията си с възможности и зачакал клиенти. Поспряла се девойката край него и запитала:

- Защо избра нашето село? Кой ще дойде до тук да си купи възможност? Това е едно забравено от Господ село. Никой няма да те намери.

- Стоката ми е добра. Всеки има нужда от възможности. Където и да я предлагам, хората ще идват. На мен тук ми харесва.

Така и се случило. Бързо се разчуло за сергията с възможности. Хората прииждали. Редели се на опашка. Всеки чакал да получи своята възможност. Грабвали я в ръце и се втурвали обратно в живота си, за да я използват.

Селската девойка често заставала до мъдреца и го наблюдавала. Той вещо подбирал и предлагал на клиентите си най-добрата възможност за тях. Някои се пазаряли, искали да я сменят за друга по-добра, но повечето му се доверявали. Минали дни, месеци, години. Момичето все така стояло и наблюдавало. Един ден мъдрецът я попитал:

- А, ти? Всеки ден си тук. Не искаш ли и ти да си вземеш една от моите възможности?

- Искам разбира се. Но аз мога винаги, когато поискам да си взема възможност и да я използвам. Ти си тук всеки ден. Тя сергията с възможностите е при мен. Няма за къде да бързам.

Съгласил се мъдрецът. Не настоявал повече. Минало се още малко време. Събудила се една сутрин жената, защото вече от девойка се била превърнала в жена. Решила, че днес е денят, в който и тя най-после ще вземе своята възможност. Нагласила се и се отправила към сергията на мъдреца, за да си избере най-доброто от стоката, която се предлагала.

Голяма била изненадата й. Сергията вече я нямало. Открила само една табела, на която мъдрецът бил написал:

"Аз получих друга възможност от Господ и нямаше как да я изпусна. Когато ни се дава възможност, не бива да я изпускаме от страх или защото вярваме, че винаги ще има и други възможности. Понякога те вече са свършили."

Посърнала жената. Прибрала се, но си казала: "Щом един път Господ ми изпрати цяла сергия с възможности, ще ми изпрати пак". И зачакала жената. Всяка сутрин сядала на пейката пред къщата си и чакала. Годините минавали. Превърнала се в една от стариците, но нова сергия за възможности не се открила в село.

Божидара Маврудиева

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Изход винаги има

Много пъти съм твърдяля, че в каквато и ситуация да сте, изход винаги има и не можеш да заседнеш в ситуацията. Тя все ще премине и изход винаги има. Харесах си тази притча публикувана в Гнездото и да...винаги има няколко изхода. 

Колкото и да е безнадеждно положението, никога не забравяйте, че от всяка ситуация има поне три изхода. Просто трябва да се сетиш поне за един от тях. И ако проявиш хладнокръвие и впрегнеш ума си, можеш да се справиш и с най-безизходния случай.
Вижте една интересна притча, която разказва за това и която дори ще ви развесели със своя неочакван край.
Веднъж най-верният слуга на един султан сериозно се провинил пред господаря си. И тъй като бил от най-близкото му обкръжение, и наказанието му било най-тежкото. Бил осъден на смърт.
Когато дошъл денят за изпълнение на присъдата, султанът наредил да повикат слугата и се обърнал към него:
– Провинението ти е тежко, не мога да те помилвам. Но затова, че ми служи дълго време и ми беше предан, ще изпълня едно твое предсмъртно желание. Каквото и да е то.
– Благодаря Ви господарю – казал слугата. – Имам само едно желание преди смъртта си. Позволете ми да науча любимия Викон да лети.
– Как така! Кой е чувал кон да лети? Това не е възможно! – възкликнал султанът.
– Възможно е – отвърнал осъденият. – Аз мога да го науча да лети. Само ми дайте тази възможност и Вие ще сте единственият владетел в света, чийто кон може да лети.
– Колко време ти е необходимо за това? – заинтригувал се султанът.
– Точно една година, господарю.
– Е, добре, съгласен съм да изпълня желанието ти. Имаш на разположение една година, за да научиш моя жребец да лети. Започвай веднага! – отсякъл султанът и отпратил слугата. Когато стражите отвели човека в конюшнята, един от тях не се стърпял и го попитал:
– Но ти си обезумял! Как можа да обещаеш на султана такова нещо? Нима си въобразяваш, че можеш да накараш един кон да лети?
– Вижте, една година е много време. А при положение, че ме очаква смърт, за мен тази година е всичко. Аз нямам какво да губя. Но за една година могат да се случат много неща – може аз да умра, може султанът да умре, а пък кой знае... може и добичето да полети... – усмихнал се мъдрият слуга.
автор: Калина Петрова 
Притчата е част от сборника "ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА", издателство Гнездото

петък, 26 май 2017 г.

Оптимизма в погледа ни

В последно време, трудно се намира публикация, която да ме впечатли, можеби защото много неща се изписаха, много неща се казаха, но вси пак има и и нов прочит на стари истории, които може все още да са интересни. 
Ето ето една такава:

Ленив ден в малко гръцко село. Дъжд се сипе като из ведро, улиците са опустели. Времената са трудни, хората са затегнали коланите, всеки е задлъжнял на някого, всеки живее на кредит. Точно в този ден един богат германски турист решава да се отбие в селото, паркира автомобила си пред скромния местен хотел и влиза вътре. Слага банкнота от 100 евро на рецепцията и казва на собственика, че първо иска да погледне стаите и тогава ще реши дали да наеме някоя за през нощта. Хотелиерът му дава няколко ключа и в момента, когато чужденецът се качва на горния етаж, той тутакси грабва банкнотата от 100 евро и тича до близката месарница, за да плати дълга си на месаря. Месарят взима банкнотата от хотелиера и хуква надолу по улицата, за да се разплати с фермера, от когото купува прасета. Фермерът взима банкнотата от 100 евро и бързо отпрашва да си плати сметката за храна и гориво към фермерския доставчик. Фермерският доставчик взима банкнотата от 100 евро, която му е дал фермерът, и тича да си плати дълга за вино и узо в местната таверна. Кръчмарят приема банкнотата от 100 евро и мълчаливо я приплъзва към местната прост*тутка, която в този момент отпива от питието си на бара, и която заради кризата влизала в положение на клиентите си и също предлагала услуги на кредит. Прост*тутката взима банкнотата от 100 евро и забързва към скромния местен хотел, за да си плати за стаята, която ползва. Собственикът на хотела приема банкнотата и я поставя на мястото, на което е била до преди малко, така че богатият чужденец да не заподозре нищо. В този момент, туристът слиза обратно до рецепцията, посяга към банкнотата от 100 евро, като обяснява, че стаите не задоволяват вкуса му, прибира си парите в джоба, качва се в колата си и напуска селото. Никой нищо не е произвел. Никой нищо не е спечелил. Но пък сега вече цялото село се е издължило и гледа на бъдещето с много повече оптимизъм.
Източник:http://desetkata.com/?p=2206

сряда, 29 март 2017 г.

Инструментите на дявола


Днес в разговор с ученици се захвана темата за надеждата и както каза единия ученик - Тя умира последна. Поправих го - Тя не умира, тя остава последна и ги попитах дали знаят от къде идва това послание. Както и очаквах не бяха чували за Кутията на Пандора и докато я разказвах историята от древногръцкия мит исках да обясня злините излезли от Кутията и ги попитах - Кой според вас е най-лошия инструмент на дявола? Отговорите бяха различни - болести, страх и т.н и тогава се сетих за тази притча:



Преди много, много години Дяволът решил да продаде инструментите, с които упражнявал занаята си. Много грижливо ги поставил в стъклена витрина, за да могат всички да ги огледат добре. Каква колекция била само! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а близо до него бил разположен тежкият чук на Гнева. На друг рафт били изложени лъкът на Алчността и Желанието, а наоколо, артистично разпилени, били отровните стрели на Въжделението и Ревността. Там били също и оръдията на Страха, Гордостта и Ненавистта. И всички те били красиво изложени, всяко едно снабдено с етикетче с наименованието и цената.

А на най-красивия рафт, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста употребяван на вид дървен клин, на който висял етикет с надпис „Униние”. За учудване на всички, цената на този инструмент била по-висока, отколкото всички други взети заедно. Един посетител попитал Дявола защо е толкова висока цената на този странен инструмент и той отговорил:

– Наистина аз ценя този клин повече от всички инструменти в моя арсенал, защото той е единственият на който мога да се доверя, когато всички останали се окажат безсилни.

И той с нежност погладил дървения клин.

– Ако ми се удаде да вбия този клин в главата на човек – продължил Дяволът – той отваря място за всички останали инструменти.

Усмихнал се и добавил:

– Няма нищо по-смъртоносно от унинието.

Не знам защо, но оставам с подозрението, че Дяволът е доста добър търговец – успял е да ни продаде всичките си инструменти. Освен това се е изхитрил да му вършим работата – използваме инструментите доста успешно, както срещу другите, така и срещу самите нас.

И внимавайте с унинието

След това се наложи да обяснявам какво е униние!
Източник: Интернет 




понеделник, 13 март 2017 г.

Писмо на един директор до родителите на неговите ученици

Понякога има едни хубави статии, които минават и след това ще ги забравим,а посланието в тях си заслужава да остане и да си го припомняме по-често. 

Директор на училище в Сингапур написа писмо до родителите на учениците си, което трогна хората от цял свят. В него той изказва някои наистина важни истини в желанието си да достигне и до най-инатливите майки и бащи.
Днес решихме да го споделим с вас.

Скъпи родители,
скоро започват изпитите на вашите деца. Знам, че се притеснявате и всички вие искате те да успеят.
Не забравяйте обаче, че сред учениците, които ще се явят на изпитите, има и художник, който не разбира от математика.
Има предприемач, който няма понятие от история или английска литература.
Има музикант, за когото оценките по химия не са от значение.
Има атлет, чиито оценки по физическо ще са по-важни от тези по физика.
Ако детето ви получи отлични оценки – страхотно! Но ако това не се случи – не наранявайте достойнството и самочувствието му.
Кажете на децата си, че всичко е наред, че това е просто един изпит. Един ден ще ги очакват много по-важни задачи. Кажете им, че независимо какъв е резултатът им, вие ги обичате и няма да ги съдите.
Моля ви, направете го. Ако го направите, ще видите как детето ви покорява света. Една лоша оценка няма да разруши мечтите им, няма да отнеме талантите им.
И също така, моля ви, не си мислете, че единствените щастливи хора на света са лекарите и инженерите.
Искрено ваш,
Директорът

Източник: BrightSide