понеделник, 27 февруари 2012 г.

Нещо забавно и позабравено...

Скъпа Лили,

Получих писмото ти – много се радвам че се чувстваш добре и че лечението на нервите ти в санаториума минава добре. Е, парите бяха малко множко за 4 седмици лежане и дърдорене с доктори, ама за това ще се караме като дойда да те посрещна на гарата. Само че ще се наложи да си ходим пеша до вкъщи, защото нещо ме беше яд на тебе и изтеглих всичките пари от банката, после ги пъхнах в един буркан и го зарових в мазето, а то сега е наводнено /за това после/ и не мога да стигна до буркана – та за трамвай или такси нямаме…

Иначе аз съм си много добре. Направо се изненадвам от себе си, как все по-добре мога да готвя. Вече дори няма нужда след ядене да ми изпомпват стомаха в болницата, както беше през първите два дена. Много обичам да си правя пържени картофки, само че не стават като в ресторанта – май другия път ще трябва да ги обеля предварително. Абе защо варя яйцата 2-3 часа и все не омекват. Ти май купуваш специални отнякъде. А, като споменах яйца, да ти кажа, значи тоя тефлонов тиган никаква работа не върши. Сложих да се пържат едни нищо и никакви яйца и отидох за биричка до ъгъла – е, мааалко да съм се позабавил, че срещнах Ванката и пихме по едно, ама най-много ме е нямало 40-50 минути. Като се върнах всичко се беше разтопило и станало на тефлонова палачинка, която обаче нещо не е вкусна. Иначе пожарникарите бяха доста учтиви... Като се махна пушека, се видя, че няма големи поражения, само котката вече не е бяла – и сега като ме усети, че отивам в кухнята, почва да се ежи, дере и бяга. Преди няколко дена исках да си стопля една консерва в микровълновата печка /25 минути на 1000 вата/, обаче консервата се взриви, ама направо изригна, мина като ракета през тавана на микровълновата, после и през тавана на кухнята и – баси майтапа – уцели съседа Попангелов точно, ама точно по топките /то пък за късмет точно по това време и той готвел обяда горе, че и по долни гащи моля ти се, щото му било много топло/. Пък вратичката на микровълновата, изтръгвайки се от пантите, счупи малкия телевизор, дето си го купи да си гледаш сериала докато готвиш. Ей, това ударната вълна не е шега работа.

Бе на теб случвало ли ти се е чинии да хванат мухъл. Как е възможно това само за три седмици. На мивката спокойно може да се изследват процеси на биологичното развитие на най-малко 3 вида буболечки. Но ти не се притеснявай – аз съм волеви човек и с доста труд си наложих да измия чиниите. Обаче твоя прехвален порцеланов сервиз на баба ти нищо не струва – не издържа и на 800 оборота центрифугиране в пералнята. Аз реших да икономисам ток и вода, и заедно с порцелана /вече на парчета, ама с много късмет и лепило от тях ще излезнат 1-2 чашки/ сложих и моите маратонки, отвертките и сатъра за пържоли. Обаче явно някоя от по-малките отвертки са минали през дупките на барабана и при центрифугирането са го застопорили /помниш ли тогава, когато на път за морето на магистралата включих задна скорост, нещо подобно стана и сега/ – та беше доста опасно и сатъра, излитайки от барабана, преди да се забие в стената, за малко да ме обезглави. Барабана изби стената на кухнята и сега е на двора, а пък от пералнята течеше още час и половина вода, щото не знаех къде е главния кран за спиране на водата, което обяснява наводнението в мазето.

Малко понацапах персийския килим в хола на едно място с кетчуп, сребърен лак за автомобили и маджун /за комбинацията не питай/, ама не е вярно че не излизало. С бензин всичко излиза, ама май не трябваше да пуша докато обработвам петното – сега има прогорена дупка.

А, реших да размразя хладилника и да разчистя леда в камерата. Значи с една шпакла, едно длето и чук могат направо чудеса да станат. Кьораво ледче не остана. Е, хладилника сега не изстудява, ами само топли, ама така пък ще имаме винаги топло ядене.

Вчера като се прибрах, видях че е влизал крадец. Много ме е яд за старото радио, което беше в банята и ми свиреше докато се бръсна, ама ще го преживея. Други мои работи не липсват. Ама друг път като ти казвам да си вземеш чантата с документите и банковите карти, че може да ти потрябват /нищо че отиваш в санаториум/ – да ме слушаш. Сега ще има да се разправяш и с полицията, и с банките, и с тъпи бюрократи, че и със съдилища. Щото мен пък кой дявол ме накара да сложа нотариалните актове на вилата и апартамента в същата чанта, не знам. Нали ги криехме в хладилника в оня плик, пък - както вече знаеш - хладилника го размразявах и чантата ти беше най-близо да пъхна документите... Гардеробите също са почти празни, ама за теб не е голяма загуба – нали все се оплакваше, че няма какво да облечеш.

Ох, да ти казвам ли, да не ти ли...? Aбе по-добре сега писмено, че после като си дойдеш не ми се разваля допълнително настроението. Та така: майка ти ритна камбаната. Получи удар. И защо, моля ти се. Ти знаеше ли, че тя имала любовна връзка със съседа Попангелов отгоре. И като дойде да вземе прането /аз и казах за пералнята, и че ако не изпере, ще дойда по лекясало бельо да те посрещна на гарата/, и като разбра, че той - вследствие на удара с консервата по ташаците - повече никога няма да може да си вдига оная работа, и прилоша и 10 минути по-късно вече я нямаше между живите. Аз си мислех да се обадя на бърза помощ, ама нали все пишат по вестниците, че много се бавели... те за 10 минути и без това нямаше да успеят. Погребението беше вчера, ама не можах да отида, защото нещо ме понаболяваше главата, ама ми мина, не се безпокой. Като се върнеш, може да я изкопаем и да я кремираме, както тя искаше. Пък пепелта ще сложим в един пясъчен часовник, та и тя да свърши малко полезна работа. Чакай, че се звъни на вратата...
Трябва да приключвам, че някакъв мутрест тип ми размахва нотариален акт за жилището, че от днес било негово и да не съм се правил на ударен. Ще отида да спя при Ванката, той и без това ме покани, че си бил купил нов 70-сантиметров телевизор – ще гледаме мача.

Чао и с любов
Твоето мишленце Стамат

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Значението на прошката

Вчера беше един хубав християнски празник - Сирни заговезни. На този ден най-характерното е вземането на прошка от по-възрастните в семейството. Доста забравен ритуал и за това искам да си споделя  един текст, който ми дава пълна представа за значението на прошката :
ЗНАЧЕНИЕТО НА ПРОШКАТА
Джордж Ричи


Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна бавно Бил. - Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: - Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.

източник:http://zashto-kak-podkrepata.hit.bg/podkrepa.htm#decata