четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Опита и времето


 Ето как опита си казва думата:


Министерство на отбраната. Началник щабът се връща от среща и вика старата опитна машинописка:
- Верче, трябва спешно да подготвим "Заповед за състоянието на дисциплината в армията". Готова ли си?
- Готова съм
- Отлично, диктувам.
- ДЕ*А ВАШТА МАМА!!!
М: (Машинописката записва):
Другари офицери!
- НИКОЙ НИЩО НЕ Е*АВА!
М: Дисциплината в армията е спаднала!
- ВСИЧКИ ЛЕЖАТ И СЕ БАРАТ!
М: Командирите се отклоняват от изпълнението на служебните си задължения.
- ТИЯ КРЕТЕНСКИ ПЕ*АЛИ ПЪЛЗЯТ КАТО БРЕМЕННИ ВЪШКИ, КЪРКАТ ВОДКА, НАРУШАВАТ БЕЗПОРЯДЪКА И Е*АТ СИЧКО, ДЕТО МЪРДА!
М: Никой не се занимава с възпитание и обучение, строевата подготовка е спаднала, увеличили са се случаите на пиянски изстъпления и безчинства спрямо местното население.
- ДА ГО НАВРА НА ВСИЧКИ!
М: Заповядвам:
- НА ТОЯ НОВ КАПУТ, ДЕТО СЕ ПРАВИ НА БАЛОН, КЛИЗМА С ГРАМОФОННИ ИГЛИЧКИ МУ ТРЯБВА, НЕ ЛАМПАЗИ!!!
М: Командирът на дивизия полковник Иванов да се предупреди за непълното служебно съответствие.
- ОСТАНАЛОТО СТАДО ДА СИ ГО Е*Е ТОЙ!
M: Командирът на дивизията да накаже останалите виновни съответно.
- ТЯХНАТА МАМА!!!
М: Командващ окръг генерал-полковник Петров.

сряда, 7 октомври 2015 г.

Математика през погледа на Бранислав Нушич

Този неповторим Бранислав Нушич, не мога да не пусна този откъс от неговата книга "Автобиография" в която има толкова много актуални неща. Ето това е точното определение за математиката: 

МАТЕМАТИКА

— Аз бих ви помолил, господин докторе, да прегледате всестранно детето, защото неговото състояние започва да ме безпокои.
— Какво впрочем ви безпокои, какви промени сте забелязали в него?
— Детето беше бодро, весело, в добро настроение и изведнъж стана мрачно и мълчаливо. Разсеяно е, дори не може да разговаря както преди, не чува какво го питам и спи лошо. Казва, че сънува някакви страшни сънища и така се стряска насън, че често пъти скача от кревата и едва можем да го успокоим.
— Хм! Хм! — размишлява загрижено докторът и добавя: — Доведете ми малкия пациент, да го прегледам лично.
Влиза млад и изпит младеж, лекарят го преглежда, чука го по гърдите, гледа езика му, обръща клепачите му.
— Лошо спиш, така ли?
Ученикът потвърждава.
— Би ли могъл да ми кажеш какви са тия страшни сънища, които сънуваш?
Ученикът се озърта плахо наоколо и започва да разказва поверително:
— Явява ми се насън едно отвратително женище, с остри стоманени зъби, със змии вместо коси, с артилерийски снаряд вместо сърце, с ръце като стоманени вили и с очи от фосфор, които светят в мрака като котешки, със стомах от говежда кожа, пълен с разни цифри, които бълва из устата си.
— Това е математиката! Да, това е математиката — клати загрижено глава лекарят, припомняйки си своите младини. — Познавам тази болест, много добре я познавам, и аз съм боледувал от нея. А какво настроение имаш, момко, когато си буден, когато не спиш? Свежа ли е паметта ти? Можеш ли например да ми издекламираш нещо?
— Можех, но сега съм забравил.
— Може би си спомняш някоя народна песен?
— Знаех, но съм забравил.
— Или може би нещо друго, каквото и да е друго стихотворение. Кажи ни, каквото знаеш.
Момчето мисли, мисли и изведнъж започва:

На квадрат хипотенузата —
туй го знае и детето —
се равнява на квадратите
на двата катета.

Сянка на загриженост ляга върху челото на лекаря и той се обръща към родителите, като човек, който вече е поставил диагнозата.
— Сварете му компот от сухи сливи, запишете го в някой спортен клуб и се примирете с мисълта, че тая година ще бъде скъсан на изпита.
Ето такива пациенти бяхме всички ние, когато ни хванеше тая болест — по-опасна и от тетануса, и от втвърдяване на вратните жили. Всички ние можехме спокойно да ядем компот от сухи сливи и да се примирим с мисълта, че ще пропаднем на изпита. За всички нас математиката беше нещо като призрак, който нощем ни стряскаше насън, плашеше ни в тъмнината, а посред бял ден треперехме, когато чуехме името й. На всички ни математиката ни изглеждаше някак си като море без хоризонт и без дъно, в което са ни хвърлили и ние се давим или с отчаяни и безумни усилия се опитваме да се спасим; приличаше ни на лабиринт, в който са ни натикали, и объркани, се лутаме, блъскайки се ту в едната, ту в другата му стена; приличаше ни на непроходими джунгли, пълни с кръвожадни зверове, в които сме се заблудили и не можем да намерим изход. Поради това, изглежда, ние мислехме, че тоя предмет е онова проклятие, с което господ-бог заклеймил човека, изпъждайки го от рая, като наказал жената за първия грях с родилните мъки, а мъжа с математиката. Нима е чудно тогава, че се стряскахме насън, че бяхме забравили не само народните песни и „Отче наш“, но и собственото си име, месторождението си и името на родителите си.
— Къде си роден, Спиро? — пита учителят по математика Спиро Найданович.
Спиро мълчи, трепере и гледа в тавана.
— Къде си роден, Спиро? — повтаря учителят.
Спиро мълчи, мига с очи и гледа в тавана.
— Нима не знаеш, за бога, къде си роден?
— Забравил съм.
— Е, какво знаеш тогава? Хайде, кажи ми да чуя какво знаеш, щом не знаеш дори къде си роден?
— А плюс Б на квадрат е равно на А на квадрат, плюс АБ, плюс Б на квадрат! — отговаря Спиро като картечница.
И докато учителят се чудеше как Спиро е могъл да забрави родното си място, ние му се удивлявахме, че така добре знае този биномен израз, защото самите ние не знаехме и толкова.
А ако знаехме нещо, то беше само онова, което по-старите поколения, предишните генерации, ония, които преди нас си бяха блъскали главата с математиката, бяха наредили в стихове. Защото — трябва да се каже — ние се бяхме върнали към хубавата традиция на средновековието да предаваме всяка наука в стихове, което бе единственият начин да бъдат научени наизуст разните теореми, принципи и закони.
— Какво става със скобата, когато пред нея се намира знакът плюс? — пита учителят.
Ученикът веднага си преповтаря на ум стиха: „Когато знакът плюс пред скобата стои, не се колебай, а скобата разкрий!“ — и извършва съответното действие.
Питагоровата теорема в стихове звучеше по следния начин:

На квадрат хипотенузата —
туй го знае и детето —
се равнява на квадратите
на двата катета.

А злополучната теорема на Карно гласеше:

Квадратът на страната
в триъгълника — запомни:
е равна на квадрата
на другите страни.

Ако не бяха тия хубави и така гладки стихове, кажете ми кой би се наел да научи наизуст същия тоя закон на Карно, който в проза има следния вид: „Квадратът на едната страна на триъгълника е равен на сбора на квадратите на другите две страни, минус удвоеното произведение от тези две страни и косинуса на ъгъла, който те образуват.“
Но колкото и да си помагахме и да се улеснявахме със стихове, все пак тия теореми ни създаваха много големи главоболия. Спомням си например колко много се измъчих с хипотенузата на Питагор, колко, много си блъсках главата с нея и все пак ето и до днес не зная какво е това хипотенуза. Останалото е само в паметта ми, че тя е равна на сбора от квадратите на двата катета. Винаги съм мислил, че хипотенузата е братовчедка на хипопотама.
Спомням си веднъж, че в часа по обща история учителят ме попита:
— Я кажи ми ти имената на деветте музи от митологията?
Аз имах особена склонност към богините на изящните изкуства и бях положил усилия да науча тоя урок по-добре от друг път. И все пак бях забравил името на едната от тях и затова отговорих:
— Ерато, Калиопа, Клия, Мелпомена, По-лимния, Талия, Терпсихора, Урания и Хипотенуза.
Впрочем аз не бях единственият, на когото хипотенузите и катетите бяха нарушили хода на нормалното мислене. Имаше и други, които бяха съвсем затъпели от математиката. Един мой другар, Ненад Протич, нарече например основателя на известната френска династия Людовик Катета и упорито твърдеше, че всички френски Людовици са катети.
Тази хипотенуза ми беше станала така отвратителна, че аз започнах да гледам на нея като на обидна дума. С това значение я употребих аз веднъж и това ми донесе големи семейни неприятности.
Беше дошла у нас на гости някаква си наша леля, една стара мома на 40 години, която не се беше омъжила, защото „не могла да се реши“. Тази нерешителна леля беше иначе едно необикновено досадно създание, което ни засипваше като виелица с въпроси. Тя се интересуваше от всичко, като се почне от това, кой съблича митрополита вечер, когато си ляга, и се свърши с въпроса дали кокошката чувствува някакво удоволствие, когато снася яйца.
И ето една такава леля, с такива навици, се озова у дома точно когато се готвех за поправителен изпит по математика и когато главата ми вреше от разни синуси, косинуси, конуси, паралелепипеди, сегменти, тангенти и т.н. Аз търпях, докато можеха да се търпят нейните безконечни въпроси, но когато ми омръзна, когато нерешителната леля премина всяка граница, нещо у мен прекипя и за да я смиря с някаква тежка обида, аз й казах:
— Вие сте хипотенуза.
— Ау, ау! — писна и без друго твърде чувствителната леля и се олюля, като че ли ще падне в безсъзнание.
Чула нейния вик, от другата стая дотича майка ми и леля започна с болка да й се оплаква:
— Аз, която обичам твоите деца като свои, аз трябваше да доживея това! — Тя хълцаше и в очите й се лееше порой от сълзи, като от решетката на душ, когато се дръпне синджирът.
— Безобразнико, какво си, й казал? — запита мама с отчаяние.
— Казах й, че е хипотенуза.
— Ау, а какво е това?
— Какво го питаш, това е някаква стонога, ако не и нещо още по-гадно! — пищеше леля.
— Какво е това, кажи веднага, какво е това? — напираше мама с намерение да заличи някак си обидата.
— Недей да мълчиш, ами кажи, какво е това?
— Квадратът от хипотенузата е равен на сбора от квадратите на двата катета.
— Ето, ето, казвам ли ти аз, че това е някаква стонога! — продължаваше да пищи леля и чак до смъртта си не ми проговори нито дума заради тая тежка обида, оставайки с дълбокото убеждение, че хипотенузата е някакво отвратително влечуго.
На моята леля само това единствено математическо понятие приличаше на стонога, а представете си как би й изглеждала цялата математика, щом и на самите нас приличаше на някакво кръвожадно животно. И ако трябва да се намери за математиката подобие в животинското царство, тя преди всичко трябва да бъде сравнена с отвратителния октопод, протегнал осем пипала, всяко от които смуче кръвта на нещастната жертва, попаднала между тях. Тези осем пипала са аритметиката, алгебрата, геометрията, тригонометрията, стереометрията, гонеометрията, планиметрията и аналитичната геометрия. Заповядайте, изберете си сега сами кое от тези пипала искате да се забие в мозъка ви и кажете може ли човек да се спаси от смъртта, когато попадне в лапите на тоя отвратителен октопод.
Представете си например един такъв октопод да протегне само едно от своите пипала и да ви клъвне по главата. Вярвайте ми, ще изохкате, като че ли в мозъка ви са се забили петдесет змийски жила. И когато се запитате какво е това, което така тежко ви е ранило, вие ще разберете, че това са неопределените величини.
Ах, тези неопределени величини, какви ли не мъки ни създаваха те! Било тогава, било по-късно в живота неопределените величини винаги създават грижи на човека, защото, навярно всички сте забелязали това, в живота те играят често много по-голяма роля, отколкото в математиката. Така например в политиката неопределените величини имат понякога решаващо значение; в обществения живот те достигат до доста високо положение. И в литературата неопределените величини тук-таме повдигат високо глава. Най-после и самият брак, като основа на човешкия живот, не е нищо друго освен сбор от неопределени величини.
Така е в живота и когато човек навлезе в него, той, ще не ще, се примирява с това обстоятелство. Ние в училище обаче никак не можехме да се примирим с неопределените величини, а още по-малко с факта, че цяла една наука е построена върху тях. Когато един път в своята наивност запитах защо ни са необходими тези неопределени величини, след като има определени, които много добре ни служат, учителят по математика ми отговори:
— Ако всички величини бяха определени, тогава математиката не би била никаква наука.
Ако математиката се състоеше само от неопределени величини, човек лесно би могъл да се примири. Но тук владее такъв хаос, такава бъркотия от най-различни и всевъзможни величини, че човек по-лесно би могъл да обхване с поглед всички планети във вселената, отколкото с ума си тези математически величини. Така например освен известни и неизвестни величини в математиката има още позитивни и негативни величини, безкрайни (безкрайно малки и безкрайно големи), имагинерни (въображаеми) и най-после комплексни, т.е. такива, които не са нито реални, нито въображаеми, а нещо като половин риба, половин рак. И най-лошото е, че тия величини се събират, изваждат, умножават, делят, степенуват, въобще намират се в такива сърдечни отношения, че не може да се разбере кой е кум и кой сват. И от това смесване възникват едни такива отвратителни чудовища, такива чудновати закони и принципи, че при всеки друг случай оня, който ги извежда, би бил изпратен най-малко в болницата за преглед. Както сапунът се получава от смесването на сода, лой и дъждовна вода, точно така от смесването и съотношенията между тези различни величини се получават чудновати правила, стоящи на хиляди километри от здравия разум като например: „Разделена с нула, нулата може да даде нула, а може да даде и 1, и 2, и 3, и 4, и 5, и колкото си искаш.“ Или пък: „Четири, разделено на нула дава безкрайно голямо число.“ Или: „Имагинерна величина, степенувана с имагинерна величина, дава реална величина.“
След като за тая наука няма невъзможни неща, след като тя може да произвежда неопределени величини от определените и от имагинерните да добива реални, тогава защо да не е възможно да разрешим и една такава задача: „Шофьорът на господин министъра на социалната политика е на четиридесет години, три месеца и дванадесет дена, а мостът в град Квебек в Канада е дълъг петстотин седемдесет и седем метра. Следователно колко жълтъка трябва да се разбият в една супа с фиде, приготвена за четирима души на различна възраст, като се има пред вид, че ширината на платното на Босанската теснолинейна железница е 0,70 м?“ А нима е невъзможно да бъде решена и една такава задача от висшата математика като тая, която неотдавна прочетох в един вестник: „Моята рождена дата, умножена с номера на телефона ми, повдигната на корен квадратен и намалена с годините на моята тъща, дава точно номера на квартирата ми.“
Вие може би ще се засмеете на тия задачи, мислейки, че са измислени само за да бъде дискредитирана математиката като наука, но ако искате да се уверите, че в математиката тия неща съвсем не се отнасят към областта на измислиците, то обърнете се към първия срещнат математик и го помолете да ви обясни закона на Зенон. Но искрено ви препоръчвам, преди да направите това, да вземете една доза бром за успокоение на нервите, защото математикът ще ви доказва такива неща, че вашата ръка съвсем несъзнателно ще започне да търси наблизо някакъв предмет, бирена чаша, стол или просто някоя керемида, за да го ударите по главата.
Тоя Зенон, някакъв си уж знаменит гръцки философ, живял няколко столетия преди Христа, е бил математически маниак. Още тогава, преди 24 века, той измислил една математическа задача, решена отдавна от всички, които не знаят математика, над която и до ден-днешен си блъскат главата всички, запознати с математиката. Зенон доказал математически, че заекът никога не може да надмине костенурката. Според него ако костенурката тръгне от една точка, а заекът, да кажем, потегли в същата посока на 100 метра след нея, то докато заекът извърви половината от стометровото разстояние, за същото време костенурката ще направи две-три стъпки и ще увеличи първоначалната дистанция; докато заекът преодолее половината от новото разстояние, в същото време костенурката ще направи още две-три стъпки и с това ще постави нова дистанция между себе си и него. И така до безкрайност. В живота, разбира се, е ясно като бял ден, че докато се обърнете, заекът ще настигне и ще остави костенурката зад себе си, но в математиката не е така.
Имах един приятел математик. Колко пъти съм го молил и заклинал в името на приятелството, в името на здравия разум и човещината да признае, че заекът е в състояние да надмине костенурката — той упорито стоеше все на своето:
— В живота може, но в математиката — не? Когато вече се отчаях, въпреки че бях взел предварително две дози бром, аз просто го заклех в името на нашето приятелство и той най-после едва се съгласи да поотстъпи малко:
— Е, би могло! Може би би могло да се до каже и математически, че един ден след многогодишно бягане заекът ще настигне костенурката. Само че това изисква едно безкрайно дълго и много сложно изчисление и преди то да бъде завършено, ще умрат и заекът, и костенурката, и ученикът, на когото е била зададена задачата, и учителят, който е я задал.
Случаят със заека на Зенон и костенурката не е единственият пример за това, как математиката не признава очевидни неща. Ето например тя взима топката и ви пита:
— Тази топка кръгла ли е?
— Съвсем кръгла — отговаряте вие със сигурност.
— Не е! — казва ви математиката. — Математически тя не е кръгла.
Тя ще ви каже също така, че една права като стрела линия не може да бъде призната за права линия, ча гладката като стъкло повърхност не може да бъде призната за равна и в своята упоритост да отрича, тя ще стигне най-после и дотам, че ще оспори и това, на което сама ви е научила. Докато в геометрията вие сте учили, че успоредни линии са ония, които отстоят на еднакво разстояние една от друга и никъде не се пресичат, то висшата математика твърди, че успоредните линии се пресичат в безкрайността.
Когато попитах моя приятел математик, как е възможно математиката да не признава онова, което може съвсем ясно да се види с око и да се пипне с ръка, той ми отговори:
— Математиката не се доверява на сетивата!
В началото никак не можех да се примиря с факта, че една наука може да не признава сетивата и да твърди, че не съществува онова, което виждаш с очите. Но по-късно се сетих, че това често се случва и в живота. Спомням си например една математическа любов от тоя род на моя приятел бай Илия Станоевич, доайена на белградските бохеми. Той имаше една приятелка, която беше доста млада за неговите години и за изтощеното му от творчески пориви тяло. Поради тая, причина вероятно, връщайки се веднъж след полунощ в къщи, бай Илия намерил пред вратата на стаята си един чифт фелдфебелски ботуши. Можете да си представите как тези чизми са разтърсили душата на артиста. Разгневен, той се втурнал в стаята и там на своя собствен креват, на своята собствена възглавница видял със своите собствени очи да лежи фелдфебелът без чизми. Отново се разтърсило цялото му тяло от гняв и пред очите му заиграли червени кръгове. Само за минута, само за миг размишлявал той как да отмъсти за обидата. И видял само два начина, по които може да стори това: или да излезе в коридора, да донесе ботушите и да помоли фелдфебела да ги обуе и да му направи малко място, за да може да легне и той, или да се върне, без да го безпокои, в кръчмата и да потърси там утеха. Той избрал втория начин като по-тежко и по-сурово наказание за неверницата и без да хвърли дори и поглед върху своето собствено възглавие, върху което почивали техните две глави, той излязъл. Отишъл и продължил да пие три дена и три нощи, чувствувайки постоянно неутолима жажда. Сменял кръчмите, но желанието му да пие не изчезвало. На четвъртия ден той получил по пощата едно писмо, адресирано: „До господин Илия Станоевич, артист, Белград, кръчмата «Руски цар». Пострестант“. Писмото било от нея и в него пишело: „Драги бай Илия, онова, което видя, хич не е истина“ и т.н.
Както виждате, в тоя любовен случай математическият принцип за игнориране на сетивата бе намерил своето най-добро приложение. И понеже бай Илия беше човек, уважаващ дълбоко науката, във всичките й клонове, то не му оставаше нищо друго, освен след едно такова математически убедително доказателство да си иде и къщи.
Но освеи тия неопределени и определени, безкрайно големи и безкрайно малки, имагинерни и полуимагинерни величини, които, както видяхме, разклатиха до основа нашата способност за логично мислене, в математиката имаше още и други страшилища, змейове, стоножки, песоглавци, гущери, крокодили, медузи, скорпиони, цербери и акули. Но отгоре на всичко това като седмоглава ламя, бълваща огън през всяка една от седемте си глави, стои въпросът за ректификацията на кръга. Тоя въпрос се възвишаваше над нас като недостъпен хималайски връх, на който са се опитвали да се изкачат различни експедиции, но или са загивали, сгромолясвали са се в пропасти, или са били затрупвани от лавини, или са умирали от глад в преспите, докато хималайският връх си оставал все така неизучен и непознат за човечеството.
Едва сега, предполагам, можете да си представите какви свръхчовешки усилия бяха необходими, за да се мине през тези трудности и да се достигне до зрелостното свидетелство. Нима всички тия усилия, този подвиг, този труд не ви приличат на огромна състезателна пътечка, на края на която блести победният пиедестал, а ние, нещастните ученици, изучаващи математика, на състезатели в началото на пътечката, чакащи да бъдат пуснати, за да тичат няколко години към финиша, задъхвайки се, падайки, преобръщайки се, чупейки по пътя крака, ръце и ребра или падайки насред пътя в несвяст от изтощение. И всички тия непреодолими препятствия са така разположени по тая пътечка, че бегачът обезателно да си счупи врата. Нима извличането на корен не ви се струва първото страшно препятствие по тая състезателна пътечка? Поне на нас учениците то съвсем ни приличаше на ваденето на корен на кътник, и то на здрав кътник, теглен с нескопосани ковашки клещи. Ако не вярвате, моля ви се, заповядайте сами да извадите корен квадратен от минус четири и вие ще се слисате, когато учителят ви каже, че корен квадратен от минус четири не е нито положителен, нито отрицателен, нито изобщо някакво число.
А това беше само първото препятствие. Какво да кажем за останалите! Представете си един широк и дълбок ров, из който се подава цяла гора смъртоносни остриета от синуси, косинуси, логаритми, диаметри, сегменти, секанти, сектори, нормали, конуси, пирамиди, паралелепипеди, тангенти, хиперболи, параболи; диференциали, интеграли и т.н. И тази гора от смъртоносни остриета, намираща се в рова, ние трябваше да прескочим с цената на живота си. А след като извършите това, натъквате се на трето препятствие. Това бе едно обширно пространство, осеяно със скали и камънаци — безкрайните и имагинерни величини. Да прескочиш една безкрайна или имагинерна величина, е много по-тежко, отколкото да прескочиш една неимагинерна величина. А след като извършите с успех и това, тогава пред вас се изпречва една огромна стена, която не може нито да се заобиколи, нито да се прескочи, нито да се разбие с глава. Това е ректификацията на кръга — едно изчисление, което може да решаваш цял живот, да предадеш преди смъртта си тебешира на сина си, за да го довърши, той да го предаде на своя син и все пак този безкраен въпрос на безкрайните величини да си остане неразрешен дори до седмо коляно. Сега възниква един интересен въпрос: как можахме да преминем ние през всички тия препятствия и да достигнем до матурата и как успяхме да се докопаме до зрелостното свидетелство? Тоя въпрос е още по-интересен, като се има пред вид, че и самият аз не мога да обясня тоя факт и до ден-днешен, а вероятно не могат да го обяснят и всички останали, както от моето поколение, така и от онова след нас.
В природата съществуват явления, които въпреки всички усилия на науката си остават необясними за човечеството. Такива са някои светлинни, психологически и редица други явления. Вероятно към тоя род явления, които завинаги ще останат необясними за човечеството, спада и фактът как можах аз, въпреки всички тия препятствия, да премина през математиката и да се добера до зрелостно свидетелство.
Все пак аз бих желал да отдам тук заслуженото на математиката като наука. Тя даде на нашата млада литература много и много ценни таланти, тя даде на нашето младо театрално изкуство много и много великани, с които то и до днес се гордее. Ако не беше тя, тия добри хора, днес поети и артисти, щяха да продължат своето учение и сега може би щяха да бъдат големи и щастливи чиновници.
Един от тях — който бе лиричен поет, не можеше в училище да реши дори и следната най-обикновена задача от низшата математика: „Ако печелиш по 5 динара на ден, а харчиш по двадесет, каква разлика се получава в края на месеца?“ — Не се научил да я решава в училището, той не можа да я реши и в живота.
А един наш известен трагик, който успя да достигне до горните класове на гимназията, така че можа да вкуси и от висшата математика, та и до ден-днешен води трагична борба с непознатите и въображаеми величини.
Както виждате, значи, математиката има и своите добри страни.

понеделник, 5 октомври 2015 г.

Една история от два свята

Преди известно време попаднах на една готина статия написана в един блог, посмях се, по изпратих я на няколко човека, но както всичко което ни заобикаля бързо се забрави, но често нещо, което е по-дълбоко от колкото изглежда си намира възможност да се връща в паметта. Исках да си го прочета отново и установих, че статията е потънала в забвение и тогава си реших, всичко, което ми хареса да си го запазвам в блога. Това си е една малка библиотека, която съдържа добри спомени и преминали истории.  Ето я историята на този страхотен димитровградчанин: 


Димитровградчанин на вечеря сред висшето общество



От известно време се виждам с една дама от Швейцарски произход. Запознахме се с нея в бара, в който работя, по време на ваканцията и в Кипър. По-точно, тя беше отседнала в турската част на острова, защото там е, някак си, по-спокойно, но допусна грешката да отскочи до Агиа Напа (Курорт в гръцката част на острова, който се води за втория по дивотия в света, след Ибиза), за да разгледа забележителностите. След „забележителностите“ попадна в заведението, в което работя и взе, че се натъкна на най-голямата забележитлност в района — балканско-димитровградския гологлав субект – АЗ. Няколко дни по-късно, въпросната дама реши да удължи ваканцията си с още един месец и си нае вила на около 2-3 километра извън Агиа Напа. От тогава се виждаме често…
И тъй като имах честта да я разведа и да и покажа скритото от погледите на нормалните туристи лице на Агиа Напа, тя реши да си върне жеста и ме покани на вечеря в някакъв тузарски ресторант, който се намира някъде дълбоко из дебрите на турската част на острова.
Преди въпросната „галавечеря“, душата няколко дни подред, на няколко пъти ми натърти по-женски, че ако не се облека строго официално – земята ще спре да се върти и армагедонът ще започне или от моята квартира или от вилата, която беше наела… Не знам какво не и харесваше в летния ми аутфит – черни широки шалвари; черна бандана; черен потник с надпис „come on bitches“ или подобно трогателно дълбокомислие; брада на минимум 3 дни и слушалки на ушите (във времето. в което не работя преслушвам музиката, с която ще работя във времето, в което работя). Баси, колко много пъти написах думата: „работя“… Май, трябва да си взема почивен ден…
Отплеснах се!
Приготвяйки се за „специалната“ вечер, разбрах, че хора от цял свят посещават турската част на Кипър специално заради този ресторант. Разбрах също, че освен марка автомобилни гуми, Мишелин е и няк’ва голяма работа в ресторантьорството… Най-важното (факт, към който беше насочвано вниманието ми поне 10 пъти) Готвачът има Мишелин 3 звезди!!! А? Как е? Абе, обогатих общата си култура с неща, над които съм разсъждавал цял живот…
Дойде време за въпросната вечеря. Облякох единствения си официален костюм (един лъскав. Купих го по време на визитата ми в Мароко. Колежката ми, тогава, съвсем спокойно ми беше обяснила, че ако не си купя нов костюм – Армагедон-ът ще започне на работното ми място)! Хората, които ме познават – знаят, че обличам костюм единствено ако трябва да се появя на сцена или да правя нещо пред очите на много хора. Общо взето НЕНАВИЖДАМ да се обличам официално или да изглеждам като нещо, което всъщност не съм.
Та, тръгнахме от Агиа Напа, преминахме границата на гръцката част на острова. Въпросният ресторант беше на около 40 минути шофиране от границата. Наближихме го. Пред него бяха спрени само и единствено някакви натокани бегачки, най-старата от които беше модел 2014 г. Най-голямо впечатление ми направи един Майбах… На-а-апрау урудскъ раутъ, чуйек! Първото нещо, което ми мина през ума, след като видях тоя лъскав и чистак новичък Майбах беше: „И-и-ибах ма’а му!“
Спряхме. Някакъв пич в смокинг отвори вратата на колата, с която пристигнахме. Излязохме от колата, а друг типец взе ключовете, за да я паркира. След като провериха резервацията ни (която мацката беше направила 6 дни по-рано) влязохме в ресторанта и главният сервитьор ни настани на маса, намираща се в лятната градина на заведението.
Бяла покривка, няколко вида чаши и няколко вида прибори. Музиката беше акустична – инструментален смуут джаз, в изпълнение на 5 млади типчета, които очеизвадно не приличаха на представители на местното население. Доста приятно.
Докато ни настаняваше, сервитьорът каза, че идваме тъкмо навреме, защото след малко ще започне представянето на вечерята.
…Представянето на вечерята?!..
…Баси майката, къде попаднах…
Честно казано, бях доста изгладнял покрай „приготовленията“ и пътуването, а същия ден бях на работа и не бях слагал троха в устата си от сутринта.
Избрахме вино, сервираха ни някакви странно изглеждащи три шарени топчета пюре върху още по-странно зелено листо, поставено в единия ъгъл на огромна чиния. След като мина този ритуал, започна „представянето на вечерята“, а стомахът ми свиреше траурния марш на Шопен все по-силно и по-силно.
Най-интересното беше, че не можеше да си изберем основното ястие, предястието и супата. Можеше да си изберем други основни ястия, предястия и супи, но тези, на които имаше „представяне“ влизаха в цената на резервацията. Нещо като дневното меню в стола на МАРБАС до ЖП гарата в Димитровград, само че с интродукция и Мишелин 3 звезди, нали… По-просто казано – не те кефи това, което ти влиза в резервацията – не го ядеш, ама го плащаш и ако искаш си поръчваш друго, което трябва да платиш.
Най-черният от джаз групата ни призова да посрещнем с аплодисменти главният готвач… Посрещнахме го, какво да го правим…
Нисък тип; кисела физиономия; леко повдигната вежда, тип лорд барон фон Евгени Минчев – рицарят на аналното вдъхновение; бяла престилка и бяла шапка. Понеже работя с хора ми направи впечатление, че в момента, в който някой от персонала на заведението срещнеше погледа си с погледа на главния готвач – получаваше добре прикрити микроинфаркти и паник атаки.
Чеф също не беше местен. Започна да говори на развален английски за супата, с която ще ни гости след предястието (цветните топчета гъста помия на листото в единия край на порцелановата тава)
Започна представянето…
„Тая супа не е, да кажеш – няк’ва обикновена, нали, супа! Тя е правена от не знам си какви зеленчуци, гледани не знам си къде. Пилето било еди-колко си годишно и са го отглеждали еди-къде си. Подправикте били от незнам си къде. Еди-колко си време била варена, на еди-колко си градуса. Била е сготвена за пръв път незнам си коя година от незнам си кой“ и т.н. общо 15 минути интродукция.
Душата, от която получих поканата, беше изпаднала в транс, заедно с всички гости. Имаше двама – трима мъже на моята възраст, които гледаха като пръднали в асансьор с недоумението, с което гледах и аз, целия етюд, който се разиграваше на това, по свое му чаровно местенце. Единственото нещо, което възпираше смеха ни беше да не злепоставим дамите, които с такава трепет очакваха тази неразбираема и незабравима (като филма Матрицата на първо гледане) вечер.
След безкрайните обяснения, усещах как всички си представят как с усмивка и балетна стъпка са брани зеленчуците, как е кацнал самолета с подправките, с каква любов е заклано пилето, с какъв финес е включен котлона и каква е била хореографията за творческо разбъркване на въпросната супа. Усещах също, че след всичките тия префантосани тъпотии започнах да огладнявам зверски.
Сервитьорите сервираха супата!..
…………………. (тия много точки ги слагам вместо дърта, гръмка и звучна псувня на хасковски диалект).
Жените бяха във възторг!
…………………. и на тях!
Супата беше сервирана в нещо като чаша за кафе, ама не баш… Грамажа беше горе-долу колкото едно нормално кафе. Първото нещо, което ми мина през главата беше да вдигна чашата и да я изпия, че да се свърши тая мъка, па да минем към основното ястие. Даже се засилих, ама се усетих, че съм в лъскавия костюм и бях принуден да ползвам лъжица, за да изконсумирам течността с отровно зелен цвят, в която два кротона отчаяно се опитваха да си намерят място, за да потънат в дълбоко забвение. Цвета на супата наподобяваше цвета на вируса в епруветката от филма Заразно Зло, а кротоните бяха от гъзарските. Нямах нерви и особено желание да изслушам историята на създаването на кротоните, ама предполагам, че са ги пекли в осветена от папата фурна на дървени въглища, които са запалили с огън от олимпийските игри, и са ги месили с жито наторявано с тор от парагвайски кози и швейцарски йоници, примерно.
Абе, прекарахме я някак и тази бомбастична смес. Казвам „бомбастична“, защото точно 2 минути след като буквално я смръкнах, стомаха и червата ми започнаха да пеят „Шуми Марица, окървавена!“ на няколко гласа…
Сервитьорът високомерно ни информира, че следва представянето на ястието с морските дарове. Викам си – Ей, ся е момента да избягам за малко. Хем не обичам морски дарове (храна, която ме гледа, докато я ям), хем няма да се налага да слушам поредните простотии на надъхания тризвезден Мишелин, хем ще разтоваря самосвала в тоалетната и хем ще видя какво се случва във Facebook.
Обясних на сервитьора, че съм алергичен към морски дарове (т’ва успях да измисля на момента), извиних се на дамата, че ще отсъствам от масата за момент, но тя почти не обърна внимание, защото „ля презентасион“ беше започнала…
Отидох в тоалетната!
Ей-й-й-й, (облекчен емотикон) това бяха вторите най-хубави няколко минути от вечерта! Първите бяха, след като разбрах, че нинджите от оркестъра знаят кои са Incognito и най-важното – изпълниха едно от любимите им парчета – „Маракеш“, видимо доволни. Минавайки през антрето – връщайки се от тоалетната, засякох единия от мъжете, за които писах по-горе. Човекът супер ба-а-а-авно и старателно чистеше стъклата на очилата си, пред огледалото в антрето. Явно котюр-а и на него му беше дошъл в повече.
Постарах се да се върна на масата за основното ястие, в момента, в който една намазана мазмантия, с цици по-големи от мозъка, аплодираше шедьовъра на киселия гейтак с трите звезди.
Дойде времето за основното ястие. По-точно, дойде времето за представянето на основното ястие.
……………………
Вече даже не слушах какво ми говори главния киселяк. Толкова бях гладен, че можех да погълна сервитьора, барабар с грозното му тупе. Единственото, което разбрах беше името на основното ястие. Не на гарнитурата, а на основното ястие! Гарнитурата беше с някакво дълго и странно име, дето щеше да ми отнеме поне седмица, за да науча и запомня. Та, ястието е казва ВАГЮ РИБАЙ СТЕК! ДА! УРА! АЛИЛУЯ! АМИН!
Кой е Вагю, кой е Рибай не разбрах, ама значението на думата „стек“ ми беше повече от ясно! Очаквах сервитьора да донесе основното така, както лъв дебне плячката си! Буквално щях да му се нахвърля и да му вагясам рибай-а, барабар с чинията!
Сервитьорите се появиха бутайки колички с по две ОГРОМНИ чинии, покрити със сребрист объл капак на всяка количка. Викам си: „Край!! Ей ся нападам и к’ото – т’ва!“. След като поставиха на масата всички чинии, барабанистът от оркестъра засвири туш! Краш на чинел и всички капаци бяха вдигнати едновременно, с явно отрепетирано движение. Като в цирка. Оркестърът свири туш и след като удари чинела – маймуната прави салто и всички ръкопляскат!
В чинията (голяма колкото сателитна чиния на Булсат), имаше парче месо с кокали, голямо колкото две цигарени кутии наредени по дължина… Гарнитурата с голямото име беше като предястието, ама изглеждаше по-зле…
Погледнах дамата срещу мен. В надъхания и поглед и в усмивката и прочетох изречението: „Страхотно е, нали“… Кимнах утвърдително и пристъпих към консумация.
Ам, изядох го, проклетото Рибай нещо си… Не беше лошо, ама и не беше и нещо кой знае колко впечатляващо. Стек кат’ стек.
Слава Богу – нямаше „представяне“ на плодовете за десерт. Мазньо щеше да види бая зор, докато представи всеки грозд, един по един.
Предложиха ни до пием по кафе в кафетерията и да се срещнем лично с главния готвач, преди да тръгнем, но аз твърдо отказах! Тоя фарс и позьорщина нямаше как да ги изтърпя и минутка повече, ако се бях срещнал, пък, с „принцесата на бала“, след края това странно няколкочасово изживяване, все още гладен кат’  вълк – щях да му сипя аз с моя черпак! Направо щях да му направя пластична операция с думи, началото на която щеше да е леко повдигнатата вежда! А и нямах търпение да се прибера и да си поръчам храна за вкъщи.
На връщане към Агиа Напа се поинтересувах каква е била и цената на целия тоя цирк. След като 300 пъти казах, че вечерта е била страхотна, че всичко е било на ниво по-високо от очакванията ми, че съм и искрено благодарен за подареният от нея красив момент и спомен – най-накрая изкопчих и цената на „незабравимия спомен“. Изкопчих тази ценна информация с усмивка! Баси, колко малко им трябва на жените… Половин час баране по антените с комплименти, които цял живот са желали да чуят и могат да си изпеят и майчиното мляко!
Пак се отплеснах!
Сметката беше четири цифрено число в евро… Пари, за които работя горе-долу 4 месеца… 4 изядени месеца, които ще потънат в някой мръсен канал, за не повече от 2 часа…
Сега, стоя и си мисля… Баси хората…
Толкова ли е важно човек да изсипе един сак пари за едно не кой знае какво ядене, което неизбежно ще премине в сране, няколко часа по-късно? Това ли е едно от удоволствията в живота? Предполагам, че това е едно от удоволствията в животите на много хора, населяващи тая побъркваща се планета. Дори съм сигурен, че ако на по-голямата част от клиентите на въпросния ресторант им бяха сервирали топли и пресни фекалии в голяма чиния и им бяха направили интродукция – щяха да ги изядат, да ръкопляскат и след това да се снимат с пе’ераса, дето им ги е сготвил. Да, ама аз нещо не съм впечатлен. Мен ме впечатляват по-простички и по-, да кажем, евтини неща, които със сигурност могат да оставят някакъв малък, но много красив спомен в човешкото съзнание за много по-дълго време, от колкото нелепият сблъсък с Вагю Рибай Мишелин Хомо Бандит с три звезди, примерно…
И сега ми идва една идея! Имам един приятел, който държи кръчма в моя град. Ванката, дето държи Механа Кортовете! Ако тая мома реши да ми дойде на гости в Димитровград – ще я заведа при него и ще я запозная с хора, на които не им дреме дали Мосю има Мишелин три звезди; дали сметката е 6, 600 или 6ооо евро и дали говедото, което така или иначе ще изяде и изходи след това) е яло трева от Сингапур, наторявана с тор от Африка, преди да му теглят ножа по хуманен начин с любов и финес. Ще я запозная с хора, които обичат да им е вкусно, да общуват, да викат, да пеят и да се забавляват. Ще я накарам и да опита шопска салата или един от специалитетите на заведението: „Стомната“ – (Глинена стомна, пълна с мръвки и зеленчуци. Сервира се запалена и много върви с люти мариновани чушлета, препечени филийки, червено вино  и хубава компания) Ако пък малкия Иван е там (беше ми заек в музикалното) и засвири с кавала… Ехе-е-ей!
Предполагам, че това ще бъде нещо като културно-кулинарен шок. Сблъсък между чисто балканската култура, кухня и традиции (или поне каквото е останало от тях) и швейцарските такива. Но, какво пък! Струва си да опитам! Поне ще имам тема за следваща статия!

И-и-и-и, да! Забравих да вметна, че швейцарците подобно на англичаните не овкусяват салатите си! Баси готините хора…


източник:http://blog.drartik.com/dinner.html?utm_campaign=shareaholic&utm_medium=facebook&utm_source=socialnetwork