историята на нашия живот

ПРИТЧА ЗА ЯБЪЛКИТЕ
"Имало преди много години голямо ябълково дърво.Едно малко момче обичало да си играе на него всеки ден.Катерело се до върха му,ядяло ябълките му,почивало си под сянката му.То обичало дървото
и дървото обичало момчето да идва при него.
Минали години , момчето пораснало и вече не идвало толкова често.
Един ден момчето отишло при дървото, но изглеждало тъжно.
- Ела да си поиграеш с мен - казало дървото.
- Аз вече не съм дете и не си играя с дървета - отговорило момчето. - Искам играчки, а за тях ми трябват пари.
- Съжалявам, но не мога да ти дам пари. Ако искаш, можеш да откъснеш ябълките ми и да ги продадеш. Така ще имаш пари.
Момчето се оживило.Награбило всички ябълки от дървото и било щастливо. А после дълго време не се върнало.Така дървото останало тъжно и самотно.
Един ден момчето, което вече било пораснало, дошло отново. Дървото се зарадвало от сърце.
- Ела да си играем .
-Нямам време. Трябва да изхранвам семейството си. Имаме нужда от къща . Можеш ли да ми помогнеш ?
- Съжалявам , но аз нямам къща. Но би могъл да отсечеш клоните ми и да ги използваш , за си направиш свой дом.
Мъжът отсякъл всички клони на дървото и си тръгнал щастлив.После пак дълго време не се появил . Дървото си стояло самотно и тъжно.
Мъжът се върнал през един горещ летен ден. Дървото било изключително щастливо да го види.
- Ела да си играем !
- Остарявам.Искам лодка, за да си почина. Можеш ли да ми помогнеш?
Използвай ствола ми, за да си направиш лодка. С нея ще пътуваш надалеч и ще бъдеш щастлив.
И така , мъжът отсякъл дървото, за да си направи лодка. Отплавал с нея и дълго не се появил.
Дошъл едва след много години.
- Прости ми , момчето ми . Вече нямам нищо за теб. Ябълките ми свършиха...
- Няма проблем , аз и без това нямам зъби да ги ям.
- Нямам и стъбло , по което да се катериш.
- Твърде стар съм за това.
- Настина нищо не мога да ти дам.Само един пън
ми остана - казало дървото със сълзи на очи.
- Нищо не ми трябва . Искам само място, където да си почина. Уморих се след толкова години.
- Добре ! Един стар дървен пън е чудесно място за почивка.
Мъжът седнал, а дървото се усмихнало щастливо през сълзи.
Това всъщност е историята на всеки от нас. Дървото са нашите родители. Когато сме малки, ние обичаме да си играем с мама и татко. После порастваме и ги напускаме. Идваме при тях само, когато нещо ни е нужно или когато сме в беда. Но каквото и да става, родителите ни ще бъдат наша опора и ще направят всичко, за да бъдем щастливи.
Може би мислите, че момчето е било жестоко с дървото, но всички ние се отнасяме с родителите си по този начин. Приемаме ги за даденост. Оценяваме всичко, което правят за нас, едва когато е вече твърде късно."

Джериес Авад - "Скритият дар"

Мнението на хората

 Важното е да не мислим какво е хорското мнение

 

"Баща и син тръгнали към съседното село да си продадат магарето. По пътя срещнали двама души, които направили следния коментар: „Какви глупави хора, имат магаре, а никой не го язди”. Като отминали, бащата предложил на сина да седне на магарето. След малко срещнали други хора. Разминали се и с тях и чули коментара им: „...Какъв безсърдечен син, той седнал, а баща му върви пеша” Тогава решили да си сменят местата. Още по-нататък срещнали две жени. Едната казала на другата: „Какъв жесток баща - седнал на магарето, а детето върви пеша”. Жените отминали и бащата и синът решили да седнат и двaмата на магарето. Речено - ...сторено. Следващите, с които се разминали по пътя, също направили своя коментар: „Какви хора без милост! Горкото животно едва ходи, би трябвало него да носят!” В пълно недоумение какво да правят, решили да вържат магарето и да го носят. Отново речено-сторено. Като минавали по едно старо дървено мостче, то се счупило и магарето се удавило в реката."

Изводът е, че освен да ни умре магарето, нищо друго не можем да спечелим, като следваме мнението на другите!

Поучително за тези, които се опитват да угодят на всички и искат да са добри в очите на другите. И както често ни се случва да се убеждаваме - който е добър за другите, не е добър за себе си.

Спокойното...

 Това ми хареса и е хубаво да имаме един човек, до себе си с който ще ни бъде спокойно.

"Най-достойните винаги са сами. Отличават се с харизма, безупречна външност, жив аналитичен ум, абсолютно възпитание и идеални маниери, зад които винаги са скрити хиляди тайни ...и силен властен поглед, в който едва се забелязва малко тъга.Те търсят "своите" хора. Свои за общуване, за компания и приятна почивка, свои за любов, отношения и семейство.Те правят повече грешки, страдат повече, по-рядко контактуват и по-тежко преживяват неуспехите. Но всеки път, когато се опарят, стават все по-съвършени и по-силни. И отново, и отново започват всичко отначало.Чужди са им стереотипите на съвременното общество, невъзможно е да им се наложи чуждо мнение. Зад гърба им винаги хвърлят кал, но никой не смее да им каже нещо в лицето и всичките слухове за тях се разбиват на парчета от железния им характер.Независимо от това дали е мъж или жена, те търсят такъв човек, до който ще им бъде спокойно. И това "спокойно" не се основава на липсата на кавги, адреналин и крайни емоции. Това "спокойно" означава, че търсят до себе си човек, който няма да ги предаде."

Кратката памет на човека

Много често се случва в живота, че точно когато си помислиш, че си добре и живота ти предлага някакво сериозно изпитание.За предпочитане е да е тежко и да те извади от равновесие, за да те накара да обезсмислиш целия си живот и да си промениш ценностите.Най-хубавото е, че точно след такива моменти човека има способността бързо забравя тези тежки изпитанияя.И обикновенно в тези моменти се сещам за този виц и тази история:

"Мъж при любовницата си и както блажено се радват на близостта си, се звъни на вратата и се прибира мъжа й. Жената уплашено му казва - скачай през прозореца, защото ако те свари мъжът ми, ще е по-лошо. Скочил мъжа и докато летял на долу се молел: 

"Господи, ако ме спасиш повече жена няма да погледна, само в къщи ще си стоя, нищо дори няма да ми и минава през ума...." и все в този ред трескави мисли и...не щеш ли в това време минавал един камион, натоварен със сено. Паднал мъжа на меко, поотърсил се, поогледал се и казал: "Брей, колко малко време летях и колко много глупости казах."  

Един човек бил неимоверно богат - много приятели,много познати, все черпел всички наред.
Случило се обаче така, че загубил парите си,фирмите му фалирали, изведнъж приятелите и познатите изчезнали,жена му го напуснала,децата спрели да му говорят...целият му живот се сринал. Опитал да намери работа тук и там, но никъде не му давали. Накрая подбуден от отчаянието той решил да се обеси и да сложи край на живота си. С последните си пари тръгнал към магазина да купи въже.В магазина продавачът го попитал:

-За какво ти е това въже?
-Много мъка срещнах,много тежък живот ме налегна,загубих парите си,бизнесът ми фалира, решил съм да се беся.Вече няма за какво да живея.

Продавачът се подсмихнал,дал му въжето,а с него и една бележка и му казал:

-Това което пише на бележката,прочети го като се прибереш у вас преди да се обесиш.

Тръгнал си човекът,прибрал се,затегнал примката,опънал въжето,качил се на стола и точно да се пусне се сетил за бележката. Извадил я от джоба си и прочел "Няма все да е така"...
Помислил малко човекът и малка надежда се зародила у него. Махнал въжето от врата си.
Минало време малко по малко човекът започнал пак да се замогва,възстановил бизнеса си и парите си. Решил да даде угощение в чест на това, че отново живее добре. Поканил целия град,дошъл и магазинерът.Стоял кротко на една маса и наблюдавал.
Отишъл при него домакинът и му казал:

- Благодаря ти, добри човече. Ти ми спаси живота с онази твоя бележка. Сега отново съм богат, имам приятели и живота ми има смисъл. Кажи какво да направя, за да ти се отблагодаря?


Магазинерът го погледнал,поклатил глава и казал:

- Нищо не искам за отплата,освен едно... запомни добре... Няма все да е така!

Така е - няма да е все така, и това е едно хубаво мото за това, че животът  е един постоянен кръговрат и ни дава изпитания и след преживянето на това изпитание да ставаме по-силни. Проблема е да не минаваме границата и да се самозабравим...защото няма да е все така.

Непотребните подаръци

Празниците вече са на прага и всеки момент ще се усетят  във всяко едно отношения. Подаръците, къде ги има къде ги няма и те вече са предвидени...и както всяка година и тази е  твърде вероятно е да има подаръци, които не използваме, къде заради факта, че тъщата/свекървата ни ги е подарила или пък е нещо, което не ни допада и не знаем какво губим когато не ги използваме.... ето една готина история за това,как жените не използват подаръците им.

Тя се прибра по-рано и завари мъжа си в спалнята да прави любов с много привлекателна млада жена. Съпругата МНОГО се ядоса! 
„Ти си прасе, което нищо не уважава!” – изкрещя тя „Как смееш да ми причиняваш това – твоята вярна съпруга, майката на децата ти! Напускам те! Искам развод на секундата!” 
А той отвърна: „Почакай секунда, любов, да мога поне да ти кажа какво стана” 
„Добре, давай” – проплака тя, „но това ще са последните ти думи към мен!” 
И той започна: 
„Ами, докато се качвах в колата на път за вкъщи, една млада Госпожица ме помоли да я закарам. Изглеждаше ми отчаяна и беззащитна, та я съжалих и й казах да се качи. Забелязах, че беше много слаба, недобре облечена и много мръсна. Каза ми, че не е яла от 3 дни! 
Така че от състрадание, аз я доведох вкъщи, затоплих пицата, която снощи направих за теб, но ти не я докосна, защото се притесняваш да не надебелееш. 
Горкото същество я изяде за секунди. 
После, понеже беше много мръсна аз й предложих да си вземе душ и докато тя се къпеше забелязах мръсните й дрехи, целите в дупки, така че ги изхвърлих. 
Но тъй като се нуждае от дрехи, аз й дадох дизайнерските дънки, които ти имаш от няколко години, но не ги носиш, защото са ти много тесни. Също и дадох онова бельо, което ти подарих за годишнината от сватбата ни, но ти не носиш, защото не съм имал добър вкус. Намерих и онази секси блуза, която сестра ми ти подари за Коледа, но ти не носиш, само и само да я дразниш и освен това й подарих онези ботуши, които си купи от онзи скъпарски бутик, но отказа да ги носиш, защото някой друг в офиса ти бил имал същите.” 
Той си пое дъх и продължи... 
„Тя беше толкова благодарна за разбирането ми и помощта, която й указах, че докато я изпращах до вратата тя се обърна към мен през сълзи и каза: 
„Моля... дали имате още нещо, което жена ви да не използва?”

http://kafence.com/?id=536

Старо и забравено

 Нещо старо...но пък написано добре.

Из архива на австралийската Комисия за обезщетение на пострадалите при трудови злополуки:

Уважаеми господине,
Пиша ви в отговор на молбата за допълнителна информация към т. 3 от доклада ми за злополуката.
Причината за инцидента беше наречена от мен "недооценяване на обстоятелствата".
Вие помолихте за по-обстойни обяснения и аз се надявам, че следващото по-долу описание на случилото се ще ви удовлетвори.
По професия съм зидар. В деня на инцидента работех сам на покрива на една новострояща се шест етажна сграда.
Когато приключих работата си, установих, че са ми останали излишни тухли, които, както след това се оказа, са тежали около 230 килограма.
За да не ги пренасям на ръце до долу, аз реших да ги спусна до земята във варел, като използвам макарата, прикрепена към стената на строящата се сграда.
Слязох долу, застопорих въжето, качих се обратно на покрива и сложих тухлите във варела.
След това отново слязох долу и отвързах въжето, придържайки го леко, така че тухлите да бъдат спуснати бавно. В т. 11 на доклада за инцидента съм указал, че моето собствено тегло е 60 килограма.
Поради изненадата си, че изхвърчах от земята така внезапно, забравих да пусна въжето.
Не е необходимо да казвам, че продължих да се изкачвам по стената на сградата с висока скорост. Някъде към третия етаж пресрещнах варела, който в този момент се придвижваше надолу към земята със също толкова впечатляваща бързина.
Това може да обясни фрактурата на черепа, а също и незначителните охлузвания и счупената ключица, които са описани в т. 3 от доклада за инцидента.
Продължих бързото си изкачване, като скоростта ми бе съвсем леко намалена след сблъсъка ми с варела, и не спрях преди пръстите на дясната ми ръка да се врежат в макарата. За щастие по това време вече се бях окопитил и се държах здраво за въжето, вместо да се поддам изцяло на болката. Горе-долу по същото време очевидно варелът бе стигнал до земята и при удара в нея дъното му се откачи.
В този момент, вече освободен от тежестта на тухлите, останали на земята, варелът е тежал около 25 килограма.
Отново ви приканвам да обърнете внимание на данните за моето собствено тегло.
Както можете да си представите, сега аз започнах бързо да слизам надолу по стената на сградата.
Към третия етаж отново се срещнах с варела, който този път се изкачваше нагоре. Това ми донесе фрактури на двата глезена, избити зъби и няколко разкъсни рани по краката и долната част на тялото ми. Тук късметът започна леко да ми изневерява.
Срещата ми с варела все пак ме забави достатъчно, за да намали нараняванията ми при падането върху купчината тухли и за щастие последствията бяха само няколко пукнати гръбначни прешлена.
Съжалявам, че трябва да докладвам и това, но докато си лежах върху купчината тухли, изпитващ голяма болка и без да мога да мръдна, изглежда пак изгубих присъствие на духа и съм пуснал въжето, и единственото, което можех да правя, бе да лежа там и да гледам как празният варел започна отново пътешествието си надолу към земята и в края на краищата се стовари върху мене.
Това обяснява и двата счупени крака. Надявам се, че тези отговори ще задоволят интереса ви.

(Случаят е действителен!)

Човешките взаимоотношения

Винаги съм се чудела как могат да се объркат човешките отношения, макар че на нас точно ни е дадена онази привилегия -  ІІ сигнална система. Факта, че можем да говорим не ни дава предимство да можем да общуваме по- добре. Напротив от недоизказани или премълчани мислите ни могат фатално да объркат отношенията ни с другите и това за разлика от животните много променя отношенията, чувствата и всичко свързано с обкръжението ни, и колкото и да се стараем трудно могат да преодолеят вече създадените ни нагласи. Особено когато мислим, че правим нещо добро за другия, но нашето добро и неговата идея, кое е добро за него, често не са едно и също нещо. Харесвам си този епизод за възрастната двойка, който много добре описва всичко това:

"Възрастна двойка празнувала златната си сватба. Докато закусвали заедно, жената мислела:"От 50 години винаги се съобразявам със съпруга си и му отстъпвам хрупкавата коричка на хляба. Днес и аз най-после искам да опитам този деликатес." Тя си намазала коричката с масло, а останалата част дала на съпруга си. Обратно на очакванията й той бил много доволен, целунал ръката й и казал:"Мила, току що ми достави най-голямата радост за деня. Вече 50 години не ям средата на хляба, която най-много обичам. Винаги съм си мислил, че трябва ти да я изядеш, защото много ти харесва."