Често ми се случва да обяснявам, че през живота си човек има приятели, които го подкрепят в тежки моменти, в кризи, но това като че ли просто ни е в природата, трудно е да имаме приятели в успехите си. Тогава цитирам тази прекрасна мисъл на Оскар Уайлд:
Всеки може да е съпричастен със страданието на приятел, но необходима много финна душа, за да си съпричастен и с успехите му.
И скоро ми попадна тази част от книгата на Николай Рьорих - Отворениете двери, чудесно обяснено това което Уайлд е казал.
Викингът Гримр стана много стар. Преди години той беше най-добрият вожд и за него знаеха дори в далечни страни. Но сега викингът вече не излиза в морето с бързоходния си дракон. Гримр беше знатен човек. Денем седи викингът на високия пруст, раздава правосъдие и гледа с мъдро око хорските кавги.
Гримр прекарва дълго време с приятели. И сега при него са надошли разни приятели. Гримр наля в делвата медовина и я поднесе, за да пият всички и всеки да си каже най-голямото желание. Всеки казваше нещо различно. Богатите искаха почит. На бедните им се щеше да забогатеят. По-глупавите искаха да започнат живота си отначало, а мъдрите поглеждаха отвъд границата на смъртта. Младите искаха да се отличат в битка, беше ги страх, че животът им ще премине в тишина без победа.
Гримр взе делвата последен, както подобава на стопанин, и понечи да заговори, но се замисли и дълго гледа надолу, а косата падна като бял калпак на челото му. После викингът каза:
-Иска ми се да имам приятел, поне един верен приятел!
Тогава се размърдаха около Гримр гостите му, та чак масите заскърцаха, всички започнаха да говорят един през друг:
-Гримр – така заговори Олав, който беше дошъл от Мечата долина, – нима не съм ти бил приятел? Когато бързаше да спасиш живота си в изгнание, кой пръв ти подаде ръка и помоли краля да те върне? Спомни си за твоя приятел!
От другата страна се мъчеше да погледне Гримр право в очите викингът Харалд и говореше, а с ръка се заканваше:
-Ей, слушай Гримр! Когато врагове изгориха чифлика ти и отмъкнаха богатството ти, у кого живя по онова време? Кой построи заедно с теб новата ти къща? Спомни си за твоя приятел!
До него като гарван грачеше много старият Ейрик, по прякор Червения:
-Гримр! В битката край Северната планина кой държа щита над главата ти? Кой пое удара вместо теб? Спомни си за своя приятел!
-Гримр! Кой не повярва, когато те наклеветиха твоите врагове? Спомни си!
-Гримр, ти каза неразумна дума! Ти, вече беловласият и старият, който много си видял в живота! Не е хубаво, че забравяш приятелите си, които са ти били верни дори по време на твоите мъки и нещастия.
Тогава Гримр стана и започна така:
-Искам да ви кажа. Помня всичко, което сте сторили за мен; боговете са ми свидетели. Аз ви обичам, ала сега се сетих за една моя много стара мисъл и казах невъзможна дума. Вие сте ми приятели, вие сте ми другари в нещастията и затова съм ви благодарен. Но ще ви кажа истината: в щастието не съм имал приятели. И такива изобщо няма, не съществуват на земята. Бил съм щастлив много рядко, дори не е трудно да си спомня кога именно.
Бях щастлив след битката с датчаните, когато потопихме край Лебедовия нос сто датски ладии. Всички мои дружинници запяха свещената песен и ме понесоха на щит. Аз бях щастлив. И всички ми казваха приятни думи, ала сърцата на приятелите мълчаха.
Не съм имал приятели в щастие.
Бях щастлив, когато кралят ме покани на лов. Убих дванайсет мечки и спасих краля, когато лосът искаше да го промуши. Тогава кралят ме целуна и ме нарече най-добрият измежду мъжете. Всички ми казваха приятни думи, но на сърцата на приятелите ми не им беше приятно.
Не познавам приятели в щастие.
Всички наричаха Ингерда най-красивата девойка. Заради нея ставаха двубои и в тях загинаха доста хора. А аз я доведох в дома си като жена. Честитяха ми и ми беше хубаво, но думите на моите приятели не бяха от сърце.
Не вярвам да има приятели в щастие.
При щастие никога няма приятели.
Не помня майка си, а жена ми не живя дълго. Не знам били ли са те такива приятели. Веднъж ми се случи да видя такова нещо. Една жена хранеше бледо и бедно дете, а до нея седеше друго – здраво, и то също беше гладно. Попитах жената защо не обръща внимание на здравото дете, което на всичко отгоре беше и хубавичко. Жената ми отговори: „Обичам ги и двете, но това е болно и нещастно.”
Когато ме сполети нещастие, аз, клетият, се държа за приятелите си. Но при щастие стоя сам, сякаш на висока планина. Човек по време на щастие е много високо, а сърцата ни са отворени само надолу. В моето нещастие вие, приятели, сте живели за себе си.
Ще ви кажа и това, че думите ми бяха невъзможни, и в щастие няма приятел, иначе той не ще бъде човек.
Всички сметнаха думите на викинга Гримр за чудати и мнозина не му повярваха.
Със съкращения от „Отворените двери”, Николай Рьорих;
