Преди известно време попаднах на една готина статия написана в един блог, посмях се, по изпратих я на няколко човека, но както всичко което ни заобикаля бързо се забрави, но често нещо, което е по-дълбоко от колкото изглежда си намира възможност да се връща в паметта. Исках да си го прочета отново и установих, че статията е потънала в забвение и тогава си реших, всичко, което ми хареса да си го запазвам в блога. Това си е една малка библиотека, която съдържа добри спомени и преминали истории. Ето я историята на този страхотен димитровградчанин:
Димитровградчанин на вечеря сред висшето общество
От известно време се виждам с една дама
от Швейцарски произход. Запознахме се с нея в бара, в който работя, по
време на ваканцията и в Кипър. По-точно, тя беше отседнала в турската
част на острова, защото там е, някак си, по-спокойно, но допусна
грешката да отскочи до Агиа Напа (Курорт в гръцката част на острова,
който се води за втория по дивотия в света, след Ибиза), за да разгледа
забележителностите. След „забележителностите“ попадна в заведението, в което работя
и взе, че се натъкна на най-голямата забележитлност в района —
балканско-димитровградския гологлав субект – АЗ. Няколко дни по-късно,
въпросната дама реши да удължи ваканцията си с още един месец и си нае
вила на около 2-3 километра извън Агиа Напа. От тогава се виждаме често…
И тъй като имах честта да я разведа и да и покажа скритото от погледите на нормалните туристи лице на Агиа Напа, тя реши да си върне жеста и ме покани на вечеря в някакъв тузарски ресторант, който се намира някъде дълбоко из дебрите на турската част на острова.
Преди въпросната „галавечеря“, душата няколко дни подред, на няколко пъти ми натърти по-женски, че ако не се облека строго официално – земята ще спре да се върти и армагедонът ще започне или от моята квартира или от вилата, която беше наела… Не знам какво не и харесваше в летния ми аутфит – черни широки шалвари; черна бандана; черен потник с надпис „come on bitches“ или подобно трогателно дълбокомислие; брада на минимум 3 дни и слушалки на ушите (във времето. в което не работя преслушвам музиката, с която ще работя във времето, в което работя). Баси, колко много пъти написах думата: „работя“… Май, трябва да си взема почивен ден…
Отплеснах се!
Приготвяйки се за „специалната“ вечер, разбрах, че хора от цял свят посещават турската част на Кипър специално заради този ресторант. Разбрах също, че освен марка автомобилни гуми, Мишелин е и няк’ва голяма работа в ресторантьорството… Най-важното (факт, към който беше насочвано вниманието ми поне 10 пъти) Готвачът има Мишелин 3 звезди!!! А? Как е? Абе, обогатих общата си култура с неща, над които съм разсъждавал цял живот…
Дойде време за въпросната вечеря. Облякох единствения си официален костюм (един лъскав. Купих го по време на визитата ми в Мароко. Колежката ми, тогава, съвсем спокойно ми беше обяснила, че ако не си купя нов костюм – Армагедон-ът ще започне на работното ми място)! Хората, които ме познават – знаят, че обличам костюм единствено ако трябва да се появя на сцена или да правя нещо пред очите на много хора. Общо взето НЕНАВИЖДАМ да се обличам официално или да изглеждам като нещо, което всъщност не съм.
Та, тръгнахме от Агиа Напа, преминахме границата на гръцката част на острова. Въпросният ресторант беше на около 40 минути шофиране от границата. Наближихме го. Пред него бяха спрени само и единствено някакви натокани бегачки, най-старата от които беше модел 2014 г. Най-голямо впечатление ми направи един Майбах… На-а-апрау урудскъ раутъ, чуйек! Първото нещо, което ми мина през ума, след като видях тоя лъскав и чистак новичък Майбах беше: „И-и-ибах ма’а му!“
Спряхме. Някакъв пич в смокинг отвори вратата на колата, с която пристигнахме. Излязохме от колата, а друг типец взе ключовете, за да я паркира. След като провериха резервацията ни (която мацката беше направила 6 дни по-рано) влязохме в ресторанта и главният сервитьор ни настани на маса, намираща се в лятната градина на заведението.
Бяла покривка, няколко вида чаши и няколко вида прибори. Музиката беше акустична – инструментален смуут джаз, в изпълнение на 5 млади типчета, които очеизвадно не приличаха на представители на местното население. Доста приятно.
Докато ни настаняваше, сервитьорът каза, че идваме тъкмо навреме, защото след малко ще започне представянето на вечерята.
…Представянето на вечерята?!..
…Баси майката, къде попаднах…
Честно казано, бях доста изгладнял покрай „приготовленията“ и пътуването, а същия ден бях на работа и не бях слагал троха в устата си от сутринта.
Избрахме вино, сервираха ни някакви странно изглеждащи три шарени топчета пюре върху още по-странно зелено листо, поставено в единия ъгъл на огромна чиния. След като мина този ритуал, започна „представянето на вечерята“, а стомахът ми свиреше траурния марш на Шопен все по-силно и по-силно.
Най-интересното беше, че не можеше да си изберем основното ястие, предястието и супата. Можеше да си изберем други основни ястия, предястия и супи, но тези, на които имаше „представяне“ влизаха в цената на резервацията. Нещо като дневното меню в стола на МАРБАС до ЖП гарата в Димитровград, само че с интродукция и Мишелин 3 звезди, нали… По-просто казано – не те кефи това, което ти влиза в резервацията – не го ядеш, ама го плащаш и ако искаш си поръчваш друго, което трябва да платиш.
Най-черният от джаз групата ни призова да посрещнем с аплодисменти главният готвач… Посрещнахме го, какво да го правим…
Нисък тип; кисела физиономия; леко повдигната вежда, тип лорд барон фон Евгени Минчев – рицарят на аналното вдъхновение; бяла престилка и бяла шапка. Понеже работя с хора ми направи впечатление, че в момента, в който някой от персонала на заведението срещнеше погледа си с погледа на главния готвач – получаваше добре прикрити микроинфаркти и паник атаки.
Чеф също не беше местен. Започна да говори на развален английски за супата, с която ще ни гости след предястието (цветните топчета гъста помия на листото в единия край на порцелановата тава)
Започна представянето…
„Тая супа не е, да кажеш – няк’ва обикновена, нали, супа! Тя е правена от не знам си какви зеленчуци, гледани не знам си къде. Пилето било еди-колко си годишно и са го отглеждали еди-къде си. Подправикте били от незнам си къде. Еди-колко си време била варена, на еди-колко си градуса. Била е сготвена за пръв път незнам си коя година от незнам си кой“ и т.н. общо 15 минути интродукция.
Душата, от която получих поканата, беше изпаднала в транс, заедно с всички гости. Имаше двама – трима мъже на моята възраст, които гледаха като пръднали в асансьор с недоумението, с което гледах и аз, целия етюд, който се разиграваше на това, по свое му чаровно местенце. Единственото нещо, което възпираше смеха ни беше да не злепоставим дамите, които с такава трепет очакваха тази неразбираема и незабравима (като филма Матрицата на първо гледане) вечер.
След безкрайните обяснения, усещах как всички си представят как с усмивка и балетна стъпка са брани зеленчуците, как е кацнал самолета с подправките, с каква любов е заклано пилето, с какъв финес е включен котлона и каква е била хореографията за творческо разбъркване на въпросната супа. Усещах също, че след всичките тия префантосани тъпотии започнах да огладнявам зверски.
Сервитьорите сервираха супата!..
…………………. (тия много точки ги слагам вместо дърта, гръмка и звучна псувня на хасковски диалект).
Жените бяха във възторг!
…………………. и на тях!
Супата беше сервирана в нещо като чаша за кафе, ама не баш… Грамажа беше горе-долу колкото едно нормално кафе. Първото нещо, което ми мина през главата беше да вдигна чашата и да я изпия, че да се свърши тая мъка, па да минем към основното ястие. Даже се засилих, ама се усетих, че съм в лъскавия костюм и бях принуден да ползвам лъжица, за да изконсумирам течността с отровно зелен цвят, в която два кротона отчаяно се опитваха да си намерят място, за да потънат в дълбоко забвение. Цвета на супата наподобяваше цвета на вируса в епруветката от филма Заразно Зло, а кротоните бяха от гъзарските. Нямах нерви и особено желание да изслушам историята на създаването на кротоните, ама предполагам, че са ги пекли в осветена от папата фурна на дървени въглища, които са запалили с огън от олимпийските игри, и са ги месили с жито наторявано с тор от парагвайски кози и швейцарски йоници, примерно.
Абе, прекарахме я някак и тази бомбастична смес. Казвам „бомбастична“, защото точно 2 минути след като буквално я смръкнах, стомаха и червата ми започнаха да пеят „Шуми Марица, окървавена!“ на няколко гласа…
Сервитьорът високомерно ни информира, че следва представянето на ястието с морските дарове. Викам си – Ей, ся е момента да избягам за малко. Хем не обичам морски дарове (храна, която ме гледа, докато я ям), хем няма да се налага да слушам поредните простотии на надъхания тризвезден Мишелин, хем ще разтоваря самосвала в тоалетната и хем ще видя какво се случва във Facebook.
Обясних на сервитьора, че съм алергичен към морски дарове (т’ва успях да измисля на момента), извиних се на дамата, че ще отсъствам от масата за момент, но тя почти не обърна внимание, защото „ля презентасион“ беше започнала…
Отидох в тоалетната!
Ей-й-й-й, (облекчен емотикон) това бяха вторите най-хубави няколко минути от вечерта! Първите бяха, след като разбрах, че нинджите от оркестъра знаят кои са Incognito и най-важното – изпълниха едно от любимите им парчета – „Маракеш“, видимо доволни. Минавайки през антрето – връщайки се от тоалетната, засякох единия от мъжете, за които писах по-горе. Човекът супер ба-а-а-авно и старателно чистеше стъклата на очилата си, пред огледалото в антрето. Явно котюр-а и на него му беше дошъл в повече.
Постарах се да се върна на масата за основното ястие, в момента, в който една намазана мазмантия, с цици по-големи от мозъка, аплодираше шедьовъра на киселия гейтак с трите звезди.
Дойде времето за основното ястие. По-точно, дойде времето за представянето на основното ястие.
……………………
Вече даже не слушах какво ми говори главния киселяк. Толкова бях гладен, че можех да погълна сервитьора, барабар с грозното му тупе. Единственото, което разбрах беше името на основното ястие. Не на гарнитурата, а на основното ястие! Гарнитурата беше с някакво дълго и странно име, дето щеше да ми отнеме поне седмица, за да науча и запомня. Та, ястието е казва ВАГЮ РИБАЙ СТЕК! ДА! УРА! АЛИЛУЯ! АМИН!
Кой е Вагю, кой е Рибай не разбрах, ама значението на думата „стек“ ми беше повече от ясно! Очаквах сервитьора да донесе основното така, както лъв дебне плячката си! Буквално щях да му се нахвърля и да му вагясам рибай-а, барабар с чинията!
Сервитьорите се появиха бутайки колички с по две ОГРОМНИ чинии, покрити със сребрист объл капак на всяка количка. Викам си: „Край!! Ей ся нападам и к’ото – т’ва!“. След като поставиха на масата всички чинии, барабанистът от оркестъра засвири туш! Краш на чинел и всички капаци бяха вдигнати едновременно, с явно отрепетирано движение. Като в цирка. Оркестърът свири туш и след като удари чинела – маймуната прави салто и всички ръкопляскат!
В чинията (голяма колкото сателитна чиния на Булсат), имаше парче месо с кокали, голямо колкото две цигарени кутии наредени по дължина… Гарнитурата с голямото име беше като предястието, ама изглеждаше по-зле…
Погледнах дамата срещу мен. В надъхания и поглед и в усмивката и прочетох изречението: „Страхотно е, нали“… Кимнах утвърдително и пристъпих към консумация.
Ам, изядох го, проклетото Рибай нещо си… Не беше лошо, ама и не беше и нещо кой знае колко впечатляващо. Стек кат’ стек.
Слава Богу – нямаше „представяне“ на плодовете за десерт. Мазньо щеше да види бая зор, докато представи всеки грозд, един по един.
Предложиха ни до пием по кафе в кафетерията и да се срещнем лично с главния готвач, преди да тръгнем, но аз твърдо отказах! Тоя фарс и позьорщина нямаше как да ги изтърпя и минутка повече, ако се бях срещнал, пък, с „принцесата на бала“, след края това странно няколкочасово изживяване, все още гладен кат’ вълк – щях да му сипя аз с моя черпак! Направо щях да му направя пластична операция с думи, началото на която щеше да е леко повдигнатата вежда! А и нямах търпение да се прибера и да си поръчам храна за вкъщи.
На връщане към Агиа Напа се поинтересувах каква е била и цената на целия тоя цирк. След като 300 пъти казах, че вечерта е била страхотна, че всичко е било на ниво по-високо от очакванията ми, че съм и искрено благодарен за подареният от нея красив момент и спомен – най-накрая изкопчих и цената на „незабравимия спомен“. Изкопчих тази ценна информация с усмивка! Баси, колко малко им трябва на жените… Половин час баране по антените с комплименти, които цял живот са желали да чуят и могат да си изпеят и майчиното мляко!
Пак се отплеснах!
Сметката беше четири цифрено число в евро… Пари, за които работя горе-долу 4 месеца… 4 изядени месеца, които ще потънат в някой мръсен канал, за не повече от 2 часа…
Сега, стоя и си мисля… Баси хората…
Толкова ли е важно човек да изсипе един сак пари за едно не кой знае какво ядене, което неизбежно ще премине в сране, няколко часа по-късно? Това ли е едно от удоволствията в живота? Предполагам, че това е едно от удоволствията в животите на много хора, населяващи тая побъркваща се планета. Дори съм сигурен, че ако на по-голямата част от клиентите на въпросния ресторант им бяха сервирали топли и пресни фекалии в голяма чиния и им бяха направили интродукция – щяха да ги изядат, да ръкопляскат и след това да се снимат с пе’ераса, дето им ги е сготвил. Да, ама аз нещо не съм впечатлен. Мен ме впечатляват по-простички и по-, да кажем, евтини неща, които със сигурност могат да оставят някакъв малък, но много красив спомен в човешкото съзнание за много по-дълго време, от колкото нелепият сблъсък с Вагю Рибай Мишелин Хомо Бандит с три звезди, примерно…
И сега ми идва една идея! Имам един приятел, който държи кръчма в моя град. Ванката, дето държи Механа Кортовете! Ако тая мома реши да ми дойде на гости в Димитровград – ще я заведа при него и ще я запозная с хора, на които не им дреме дали Мосю има Мишелин три звезди; дали сметката е 6, 600 или 6ооо евро и дали говедото, което така или иначе ще изяде и изходи след това) е яло трева от Сингапур, наторявана с тор от Африка, преди да му теглят ножа по хуманен начин с любов и финес. Ще я запозная с хора, които обичат да им е вкусно, да общуват, да викат, да пеят и да се забавляват. Ще я накарам и да опита шопска салата или един от специалитетите на заведението: „Стомната“ – (Глинена стомна, пълна с мръвки и зеленчуци. Сервира се запалена и много върви с люти мариновани чушлета, препечени филийки, червено вино и хубава компания) Ако пък малкия Иван е там (беше ми заек в музикалното) и засвири с кавала… Ехе-е-ей!
Предполагам, че това ще бъде нещо като културно-кулинарен шок. Сблъсък между чисто балканската култура, кухня и традиции (или поне каквото е останало от тях) и швейцарските такива. Но, какво пък! Струва си да опитам! Поне ще имам тема за следваща статия!
И тъй като имах честта да я разведа и да и покажа скритото от погледите на нормалните туристи лице на Агиа Напа, тя реши да си върне жеста и ме покани на вечеря в някакъв тузарски ресторант, който се намира някъде дълбоко из дебрите на турската част на острова.
Преди въпросната „галавечеря“, душата няколко дни подред, на няколко пъти ми натърти по-женски, че ако не се облека строго официално – земята ще спре да се върти и армагедонът ще започне или от моята квартира или от вилата, която беше наела… Не знам какво не и харесваше в летния ми аутфит – черни широки шалвари; черна бандана; черен потник с надпис „come on bitches“ или подобно трогателно дълбокомислие; брада на минимум 3 дни и слушалки на ушите (във времето. в което не работя преслушвам музиката, с която ще работя във времето, в което работя). Баси, колко много пъти написах думата: „работя“… Май, трябва да си взема почивен ден…
Отплеснах се!
Приготвяйки се за „специалната“ вечер, разбрах, че хора от цял свят посещават турската част на Кипър специално заради този ресторант. Разбрах също, че освен марка автомобилни гуми, Мишелин е и няк’ва голяма работа в ресторантьорството… Най-важното (факт, към който беше насочвано вниманието ми поне 10 пъти) Готвачът има Мишелин 3 звезди!!! А? Как е? Абе, обогатих общата си култура с неща, над които съм разсъждавал цял живот…
Дойде време за въпросната вечеря. Облякох единствения си официален костюм (един лъскав. Купих го по време на визитата ми в Мароко. Колежката ми, тогава, съвсем спокойно ми беше обяснила, че ако не си купя нов костюм – Армагедон-ът ще започне на работното ми място)! Хората, които ме познават – знаят, че обличам костюм единствено ако трябва да се появя на сцена или да правя нещо пред очите на много хора. Общо взето НЕНАВИЖДАМ да се обличам официално или да изглеждам като нещо, което всъщност не съм.
Та, тръгнахме от Агиа Напа, преминахме границата на гръцката част на острова. Въпросният ресторант беше на около 40 минути шофиране от границата. Наближихме го. Пред него бяха спрени само и единствено някакви натокани бегачки, най-старата от които беше модел 2014 г. Най-голямо впечатление ми направи един Майбах… На-а-апрау урудскъ раутъ, чуйек! Първото нещо, което ми мина през ума, след като видях тоя лъскав и чистак новичък Майбах беше: „И-и-ибах ма’а му!“
Спряхме. Някакъв пич в смокинг отвори вратата на колата, с която пристигнахме. Излязохме от колата, а друг типец взе ключовете, за да я паркира. След като провериха резервацията ни (която мацката беше направила 6 дни по-рано) влязохме в ресторанта и главният сервитьор ни настани на маса, намираща се в лятната градина на заведението.
Бяла покривка, няколко вида чаши и няколко вида прибори. Музиката беше акустична – инструментален смуут джаз, в изпълнение на 5 млади типчета, които очеизвадно не приличаха на представители на местното население. Доста приятно.
Докато ни настаняваше, сервитьорът каза, че идваме тъкмо навреме, защото след малко ще започне представянето на вечерята.
…Представянето на вечерята?!..
…Баси майката, къде попаднах…
Честно казано, бях доста изгладнял покрай „приготовленията“ и пътуването, а същия ден бях на работа и не бях слагал троха в устата си от сутринта.
Избрахме вино, сервираха ни някакви странно изглеждащи три шарени топчета пюре върху още по-странно зелено листо, поставено в единия ъгъл на огромна чиния. След като мина този ритуал, започна „представянето на вечерята“, а стомахът ми свиреше траурния марш на Шопен все по-силно и по-силно.
Най-интересното беше, че не можеше да си изберем основното ястие, предястието и супата. Можеше да си изберем други основни ястия, предястия и супи, но тези, на които имаше „представяне“ влизаха в цената на резервацията. Нещо като дневното меню в стола на МАРБАС до ЖП гарата в Димитровград, само че с интродукция и Мишелин 3 звезди, нали… По-просто казано – не те кефи това, което ти влиза в резервацията – не го ядеш, ама го плащаш и ако искаш си поръчваш друго, което трябва да платиш.
Най-черният от джаз групата ни призова да посрещнем с аплодисменти главният готвач… Посрещнахме го, какво да го правим…
Нисък тип; кисела физиономия; леко повдигната вежда, тип лорд барон фон Евгени Минчев – рицарят на аналното вдъхновение; бяла престилка и бяла шапка. Понеже работя с хора ми направи впечатление, че в момента, в който някой от персонала на заведението срещнеше погледа си с погледа на главния готвач – получаваше добре прикрити микроинфаркти и паник атаки.
Чеф също не беше местен. Започна да говори на развален английски за супата, с която ще ни гости след предястието (цветните топчета гъста помия на листото в единия край на порцелановата тава)
Започна представянето…
„Тая супа не е, да кажеш – няк’ва обикновена, нали, супа! Тя е правена от не знам си какви зеленчуци, гледани не знам си къде. Пилето било еди-колко си годишно и са го отглеждали еди-къде си. Подправикте били от незнам си къде. Еди-колко си време била варена, на еди-колко си градуса. Била е сготвена за пръв път незнам си коя година от незнам си кой“ и т.н. общо 15 минути интродукция.
Душата, от която получих поканата, беше изпаднала в транс, заедно с всички гости. Имаше двама – трима мъже на моята възраст, които гледаха като пръднали в асансьор с недоумението, с което гледах и аз, целия етюд, който се разиграваше на това, по свое му чаровно местенце. Единственото нещо, което възпираше смеха ни беше да не злепоставим дамите, които с такава трепет очакваха тази неразбираема и незабравима (като филма Матрицата на първо гледане) вечер.
След безкрайните обяснения, усещах как всички си представят как с усмивка и балетна стъпка са брани зеленчуците, как е кацнал самолета с подправките, с каква любов е заклано пилето, с какъв финес е включен котлона и каква е била хореографията за творческо разбъркване на въпросната супа. Усещах също, че след всичките тия префантосани тъпотии започнах да огладнявам зверски.
Сервитьорите сервираха супата!..
…………………. (тия много точки ги слагам вместо дърта, гръмка и звучна псувня на хасковски диалект).
Жените бяха във възторг!
…………………. и на тях!
Супата беше сервирана в нещо като чаша за кафе, ама не баш… Грамажа беше горе-долу колкото едно нормално кафе. Първото нещо, което ми мина през главата беше да вдигна чашата и да я изпия, че да се свърши тая мъка, па да минем към основното ястие. Даже се засилих, ама се усетих, че съм в лъскавия костюм и бях принуден да ползвам лъжица, за да изконсумирам течността с отровно зелен цвят, в която два кротона отчаяно се опитваха да си намерят място, за да потънат в дълбоко забвение. Цвета на супата наподобяваше цвета на вируса в епруветката от филма Заразно Зло, а кротоните бяха от гъзарските. Нямах нерви и особено желание да изслушам историята на създаването на кротоните, ама предполагам, че са ги пекли в осветена от папата фурна на дървени въглища, които са запалили с огън от олимпийските игри, и са ги месили с жито наторявано с тор от парагвайски кози и швейцарски йоници, примерно.
Абе, прекарахме я някак и тази бомбастична смес. Казвам „бомбастична“, защото точно 2 минути след като буквално я смръкнах, стомаха и червата ми започнаха да пеят „Шуми Марица, окървавена!“ на няколко гласа…
Сервитьорът високомерно ни информира, че следва представянето на ястието с морските дарове. Викам си – Ей, ся е момента да избягам за малко. Хем не обичам морски дарове (храна, която ме гледа, докато я ям), хем няма да се налага да слушам поредните простотии на надъхания тризвезден Мишелин, хем ще разтоваря самосвала в тоалетната и хем ще видя какво се случва във Facebook.
Обясних на сервитьора, че съм алергичен към морски дарове (т’ва успях да измисля на момента), извиних се на дамата, че ще отсъствам от масата за момент, но тя почти не обърна внимание, защото „ля презентасион“ беше започнала…
Отидох в тоалетната!
Ей-й-й-й, (облекчен емотикон) това бяха вторите най-хубави няколко минути от вечерта! Първите бяха, след като разбрах, че нинджите от оркестъра знаят кои са Incognito и най-важното – изпълниха едно от любимите им парчета – „Маракеш“, видимо доволни. Минавайки през антрето – връщайки се от тоалетната, засякох единия от мъжете, за които писах по-горе. Човекът супер ба-а-а-авно и старателно чистеше стъклата на очилата си, пред огледалото в антрето. Явно котюр-а и на него му беше дошъл в повече.
Постарах се да се върна на масата за основното ястие, в момента, в който една намазана мазмантия, с цици по-големи от мозъка, аплодираше шедьовъра на киселия гейтак с трите звезди.
Дойде времето за основното ястие. По-точно, дойде времето за представянето на основното ястие.
……………………
Вече даже не слушах какво ми говори главния киселяк. Толкова бях гладен, че можех да погълна сервитьора, барабар с грозното му тупе. Единственото, което разбрах беше името на основното ястие. Не на гарнитурата, а на основното ястие! Гарнитурата беше с някакво дълго и странно име, дето щеше да ми отнеме поне седмица, за да науча и запомня. Та, ястието е казва ВАГЮ РИБАЙ СТЕК! ДА! УРА! АЛИЛУЯ! АМИН!
Кой е Вагю, кой е Рибай не разбрах, ама значението на думата „стек“ ми беше повече от ясно! Очаквах сервитьора да донесе основното така, както лъв дебне плячката си! Буквално щях да му се нахвърля и да му вагясам рибай-а, барабар с чинията!
Сервитьорите се появиха бутайки колички с по две ОГРОМНИ чинии, покрити със сребрист объл капак на всяка количка. Викам си: „Край!! Ей ся нападам и к’ото – т’ва!“. След като поставиха на масата всички чинии, барабанистът от оркестъра засвири туш! Краш на чинел и всички капаци бяха вдигнати едновременно, с явно отрепетирано движение. Като в цирка. Оркестърът свири туш и след като удари чинела – маймуната прави салто и всички ръкопляскат!
В чинията (голяма колкото сателитна чиния на Булсат), имаше парче месо с кокали, голямо колкото две цигарени кутии наредени по дължина… Гарнитурата с голямото име беше като предястието, ама изглеждаше по-зле…
Погледнах дамата срещу мен. В надъхания и поглед и в усмивката и прочетох изречението: „Страхотно е, нали“… Кимнах утвърдително и пристъпих към консумация.
Ам, изядох го, проклетото Рибай нещо си… Не беше лошо, ама и не беше и нещо кой знае колко впечатляващо. Стек кат’ стек.
Слава Богу – нямаше „представяне“ на плодовете за десерт. Мазньо щеше да види бая зор, докато представи всеки грозд, един по един.
Предложиха ни до пием по кафе в кафетерията и да се срещнем лично с главния готвач, преди да тръгнем, но аз твърдо отказах! Тоя фарс и позьорщина нямаше как да ги изтърпя и минутка повече, ако се бях срещнал, пък, с „принцесата на бала“, след края това странно няколкочасово изживяване, все още гладен кат’ вълк – щях да му сипя аз с моя черпак! Направо щях да му направя пластична операция с думи, началото на която щеше да е леко повдигнатата вежда! А и нямах търпение да се прибера и да си поръчам храна за вкъщи.
На връщане към Агиа Напа се поинтересувах каква е била и цената на целия тоя цирк. След като 300 пъти казах, че вечерта е била страхотна, че всичко е било на ниво по-високо от очакванията ми, че съм и искрено благодарен за подареният от нея красив момент и спомен – най-накрая изкопчих и цената на „незабравимия спомен“. Изкопчих тази ценна информация с усмивка! Баси, колко малко им трябва на жените… Половин час баране по антените с комплименти, които цял живот са желали да чуят и могат да си изпеят и майчиното мляко!
Пак се отплеснах!
Сметката беше четири цифрено число в евро… Пари, за които работя горе-долу 4 месеца… 4 изядени месеца, които ще потънат в някой мръсен канал, за не повече от 2 часа…
Сега, стоя и си мисля… Баси хората…
Толкова ли е важно човек да изсипе един сак пари за едно не кой знае какво ядене, което неизбежно ще премине в сране, няколко часа по-късно? Това ли е едно от удоволствията в живота? Предполагам, че това е едно от удоволствията в животите на много хора, населяващи тая побъркваща се планета. Дори съм сигурен, че ако на по-голямата част от клиентите на въпросния ресторант им бяха сервирали топли и пресни фекалии в голяма чиния и им бяха направили интродукция – щяха да ги изядат, да ръкопляскат и след това да се снимат с пе’ераса, дето им ги е сготвил. Да, ама аз нещо не съм впечатлен. Мен ме впечатляват по-простички и по-, да кажем, евтини неща, които със сигурност могат да оставят някакъв малък, но много красив спомен в човешкото съзнание за много по-дълго време, от колкото нелепият сблъсък с Вагю Рибай Мишелин Хомо Бандит с три звезди, примерно…
И сега ми идва една идея! Имам един приятел, който държи кръчма в моя град. Ванката, дето държи Механа Кортовете! Ако тая мома реши да ми дойде на гости в Димитровград – ще я заведа при него и ще я запозная с хора, на които не им дреме дали Мосю има Мишелин три звезди; дали сметката е 6, 600 или 6ооо евро и дали говедото, което така или иначе ще изяде и изходи след това) е яло трева от Сингапур, наторявана с тор от Африка, преди да му теглят ножа по хуманен начин с любов и финес. Ще я запозная с хора, които обичат да им е вкусно, да общуват, да викат, да пеят и да се забавляват. Ще я накарам и да опита шопска салата или един от специалитетите на заведението: „Стомната“ – (Глинена стомна, пълна с мръвки и зеленчуци. Сервира се запалена и много върви с люти мариновани чушлета, препечени филийки, червено вино и хубава компания) Ако пък малкия Иван е там (беше ми заек в музикалното) и засвири с кавала… Ехе-е-ей!
Предполагам, че това ще бъде нещо като културно-кулинарен шок. Сблъсък между чисто балканската култура, кухня и традиции (или поне каквото е останало от тях) и швейцарските такива. Но, какво пък! Струва си да опитам! Поне ще имам тема за следваща статия!
И-и-и-и, да! Забравих да вметна, че швейцарците подобно на англичаните не овкусяват салатите си! Баси готините хора…
източник:http://blog.drartik.com/dinner.html?utm_campaign=shareaholic&utm_medium=facebook&utm_source=socialnetwork
Няма коментари:
Публикуване на коментар