Carpe Diem! Улови мига!

Един блестящ пример за житейска смелост е Джон Кийтинг, учителят-реформатор, чийто образ е пресъздаден от Робин Уилямс в „Обществото на мъртвите поети“.

В този майсторски направен филм Кийтинг поема обучението на група консервативно възпитани и духовно ограничени ученици от строг пансион и ги вдъхновява да направят от живота си нещо изключително.

Тези млади хора, както Кийтинг изтъква пред самите тях, са изгубили представа за своите мечти и амбиции и автоматично вървят по пътя на родителите си и живеят според техните очаквания. От тях се иска да станат лекари, адвокати и банкери. Но лишените от емоции младежи едва ли са се замисляли какви желания са скрити в сърцата им и напират да излязат.

Един епизод в началото на филма показва как господин Кийтинг завежда момчетата в училищното фоайе, където в един шкаф са подредени снимки на старите випуски.

– Погледнете тези снимки, момчета— казва Кийтинг на учениците. — Младежите, които виждате са имали същия огън в очите си, какъвто имате и вие сега. Те са възнамерявали да превземат света и да направят нещо изключително от живота си. Това е било преди седемдесет години. Сега всички те вече не са сред живите. Всъщност колко ли от тях са осъществили мечтите си? Направили ли са онова, което са си поставили за цел да постигнат?

В този момент господин Кийтинг се навежда към групата издокарани момчета и едва доловимо прошепва:

„Carpe Diem!\ Улови мига!“

Първоначално учениците не знаят какво да мислят за този странен учител, но скоро проникват в смисъла на думите му.

Започват да уважават господин Кийтинг и да благоговеят пред него, защото той им дава нов поглед към света, или, в действителност, ги кара да се обърнат към подтиснатата си същност.

Всеки носи със себе си нещо като поздравителна картичка за рожден ден, която би желал да подари някому— за да изрази радостта си, някакво свое хрумване или доброто настроение, които крие в сърцето си.

Героят от филма Нокс Оувърстрийт много си пада по едно страхотно момиче. Но тя е приятелка на известен спортист. Нокс е хлътнал до ушите по прекрасното създание, но няма кураж да се запознае с нея. Тогава си спомня съвета на господин Кийтинг: „Улови мига!“

Нокс осъзнава, че не може да живее само с мечтите си — ако действително иска тя да му стане приятелка, трябва да предприеме нещо. Така и прави. Смело и с поетични думи ракрива пред нея най-нежните си чувства.

Първоначално тя го отблъсква, приятелят й го удря в носа. Нокс преживява съкрушителен неуспех. Но той не иска да изостави мечтата си, затова продължава да следва желанието на сърцето си.

В края на краищата, момичето осъзнава искреността на чувствата му и открива сърцето си за него. Въпреки че Нокс не е особено красив, нито пък известен, то е покорено от силата на неговите искрени намерения. Нокс е направил живота си необикновен.

Аз самият имах възможност да осъзная какво означава „да уловиш мига“. Влюбих се в едно симпатично момиче, с което се запознах в магазина за домашни любимци. Тя беше по-малка от мен, начинът и на живот беше напълно различен от моя и нямахме много общи теми за разговор. Но кой знае защо, това сякаш нямаше значение. Харесваше ми да съм с нея и в нейно присъствие се чувствах някак особено. Струваше ми се, че и на нея и бе приятно в моята компания.

Когато разбрах, че наближава рожденият й ден, реших да я поканя да излезем. Точно когато посегнах да й се обадя, неволно седнах и около половин час гледах телефона. След това набрах номера, но още преди телефонът да звънне, затворих.

Почувствах се като гимназист, който се мята между напрегнатото очакване и страха да не бъде отхвърлен. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че тя няма да ме хареса и че трябва да съм си загубил ума, щом съм решил да я поканя. Но много ми се искаше да съм с нея, затова не можех да позволя на страховете ми да ме спрат. Най-накрая събрах кураж да и се обадя. Тя благодари за поканата и ми каза, че вече имала други намерения.

Почувствах се, като че ли ми бяха забили нож.

Същият глас, който и първият път ми казваше да не се обаждам, ме посъветва да се откажа, преди отново да бъда огорчен. Но аз исках да открия причината за това привличане. Вътре в мен имаше нещо, което искаше да излезе на бял свят. Изпитвах някакви чувства към тази жена и трябваше да ги изразя.

Отидох до търговския център и купих красива поздравителна картичка, на която написах пожеланията си в стихове. Завих зад ъгъла и се насочих към магазина за домашни любимци, където работеше тя.

Докато се приближавах към вратата, същият настоятелен глас ме предупреди: „Ами ако не те харесва? Какво ще правиш, ако ти откаже?“ Тъй като се чувствах доста уязвим, мушнах картичката под ризата си. Реших— ако преценя, че ме харесва, ще и я дам, ако се държи хладно с мен — няма да показвам картичката. По този начин си спестявах евентуалното огорчение и риска да бъда отхвърлен.

Поговорихме малко, но аз не успях да разбера какви са чувствата и към мен. Бях нервен и неспокоен и се отправих към изхода.

Когато стигнах до вратата обаче, друг един глас заговори в мен. Стори ми се, че чувам шепота на господин Кийтинг. Той ми повтаряше: „Спомни си Нокс Оувърстрийт… Carpe Diem! “ Разкъсвах се между желанието да излея душата си и нежеланието да поема рисковете на емоционалната голота. Как мога да убеждавам хората да живеят според мечтите си, питах се, след като аз самият не го правя? Освен това, какво лошо може да се случи? Всяка жена ще се зарадва на една картичка за рождения си ден. Реших „да уловя мига“ и изведнъж сякаш почувствах прилив на смелост. Вярно беше, изглежда, че в намерението се съдържа сила.

Почувствах се по-удовлетворен и спокоен — нещо, което отдавна не ми се бе случвало… Имах нужда да се науча да разкривам сърцето си и да дарявам любов, без да искам нещо в замяна.

Извадих картичката изпод ризата си, върнах се обратно, тръгнах към щанда и й я дадох. Докато я поднасях, почувствах невероятна бодрост и вълнение, но и страх. (Фриц Пърлс е казал, че страхът е „Вълнение без дъх“.) Но го направих.

И знаете ли какво стана? Тя не беше особено впечатлена. Каза „Благодаря“ и остави картичката настрани, без дори да я отвори. Сърцето ми сякаш спря да бие. Почувствах се разочарован и отблъснат. Това, че не получих отговор, ми се стори по-лошо, отколкото ако ми беше казала в очите да се разкарам.

Учтиво й казах довиждане и излязох от магазина. Тогава се случи нещо невероятно. Стана ми весело. Изпълни ме неописуемо вътрешно задоволство, което обхвана цялото ми същество. Бях разкрил чувствата си и от това сякаш криле ми бяха пораснали. Бях преодолял страха и бях показал ясно намеренията си. Е, вярно, малко несръчно, но го бях направил. (Емет Фокс казва: „Ако е необходимо, направи го разтреперан, но го направи!)

Бях открил сърцето си, без да искам гаранция за резултатите. Не дадох, за да получа нещо в замяна. Разкрих чувствата си към нея, макар да не знаех какъв ще е отговорът.

Движещата сила, необходима, за да съществува една връзка: Не преставай да показваш любовта си.

Веселото ми настроение стигна до пълно блаженство. Почувствах се така доволен и в хармония със себе си, както не ми се бе случвало от дълго време насам. Осъзнах целта на цялото преживяване: имах нужда да се науча да откривам сърцето си и да давам любов, без да искам нещо в замяна. Целта на това преживяване не се състоеше толкова в създаването на връзка с тази жена. То се отнасяше преди всичко до задълбочаване на връзката ми с мен самия. И аз го направих. Господин Кийтинг би бил горд. Но най-важното, аз бях горд.

След това почти не съм виждал това момиче, но преживяното промени живота ми. Чрез това просто взаимодействие аз видях ясно движещата сила, необходима за създаването на всяка връзка между хората и може би за съществуването на целия свят: Не преставай да показваш любовта си.

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми. Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.

Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме.

източник: https://chetilishte.com/carpe-diem-болката-започва-когато-не-даваме-лю/?fbclid=IwAR1h2DcUGU1EWRvLoAM5a3-jO-Py1_uyvzAVE376tbnRWZGgX5C0QOL-TGw

Смисъла на живота

"- Това е и за мен смисълът на живота!

.....

Бях малко над 40 когато научих че на обичайния въпрос с какво се занимаваш сега може да се отговори с" Осим Хаим(Наслаждавам се на живота)" .

За първи път чух този израз в Израел.

Градско кафене. Пладне. На съседната маса възрастна двойка. Той и тя. Не са съпрузи, по-скоро приятели. Те непринудено си говорят, пият кафе. Изведнъж телефона иззвъня. На ​​другия край на линията някои го попита: "Какво правиш?" А той каза: "Осим Хаим" (Наслаждавам се на живота)!

Не решавам проблеми, не печеля пари, не търся отговори на въпроси, не поствям цели и не ги постигам, не! Просто се наслаждавам в момента на ЖИВОТА!

Тази игра на думи буквално ме омагьоса и аз разбрах, че искам да науча нещо повече за нея.

Първият урок ми преподаде един собственик на зоомагазин. Когато рано сутринта прибягах до него за храна на кучето. Той беше отворил магазина, но още не беше се разсънил и бавно си подреждаше стоката. Аз, по стар московски навик, започнах да му обяснявам, че всичко ми трябва бързо и веднага. Той ме погледна и от една клетка извади малко зайче и го сложи в ръцете ми. В този момент разбрах какво означава "Осим Хаим"! Времето за мен спря. Искаше ми се с часове да милвам тази пухкава топла топчица. И да я гледам, да я гледам омагьосана от спокойната, незабързана работа на продавача.

След това имаше и много други уроци, всеки от които ми носеше щастие. Аз разбрах какво означава "Осим Хаим" : Наслаждавай се на живота тук и сега!

Богатството не е в това с какво кожено палто си облечен, нито каква кола караш, нито каккъв модел е твоят телефон. Богатството това са живите родители, здравите деца, верните приятели и силното рамо на любимия човек. Ако вие можете да виждате, да ходите, да говорите, да обичате, и всяка сътрин да ставате от леглото, вие сте приказно богати.

Когато се оплаквате от живота, помислете за тези, които рано го напуснаха. Когато се оплаквате от мъжа си, представете си колко много са неомъжените жени, които мечтаят да се омъжат.

Когато се оплаквате от жените си, помислете колко много са тези мъже, които са самотни.

Когато се оплаквате от непослушните си деца, помислете за тези, които всеки ден молят бог да имат деца.

Ценете това, което имате !

Има три капана, които крадат радостта и спокойствието - съжаление за миналото, тревога за бъдещето и недоволство от настоящето.

Ако намерите някой с когото можете да се прегърнете и да затворите очите на света, значи ви е провървяло.

Ние се раждаме с вик, умираме със стон, остава ни само да живеем със смях - Виктор Юго.

Бъдете щастливи! Не само по празниците, но и в делниците!

"Осим Хаим" !

Обичайте и бъдете обичани!

Автор: Дияна ДИМИТРОВА "

За мъжете и чорапите им

Тази забавна история бях я чела преди години, но доста неща, интересни за мен, много бързо преминаха и се забравиха и реших, тази история да си я съхраня тук.

„Никога не си хващай за любовник мъж със здрави чорапи — разпалено обясняваше банковата служителка на колежката си в обедната почивка — Я ще си има жена и се чуди как да кръшне или ще е някой, на който още майка му се грижи за него. Ако пък е от тия дето никой си нямат и са изрядни отвсякъде, абсолютно за нищо не става в леглото!

Вчера, след работа, съвсем ми беше прималяло. Не издържах и отидох при арабите за един мазен дюнер. Два дена само моркови ядох и като погледнах след себе си в тоалетната, реших, че ако трябва, ще умра дебела и самотна, но така повече няма да я карам! Отивам, значи, при арабите и пред мен на опашката един шемет си прибира рестото и монетите директно през крачола на пода. Скъсан му джоба. Веднага ми хвана окото! Питам го защо не си зашие джоба, а той ми отговаря, че щял сам да си заздравее, ако се отнасял добре към него. Брех, какъв екземпляр, си викам, мислех, че са изчезнали, но явно е от многото работа.

Смигнах аз на арабина да ми сложи повечко майонеза на дюнера и заставам да ям най-накрая. Хапнах два пъти и го гледам шемета стои насреща и се втренчил в мен. Питах го защо така ме гледа, а той ми отговаря, че според това как се хранят жените, той разбирал колко са страстни. И за мен какви му са изводите, попитах, а той ми каза, че съм изключителна и заслужавам много повече. Хвана ме за ръката и каза, че ще ме води на вечеря. Седнахме в едно бистро, той поръча бяло вино, рибни хапки, зелена залата и всякакви глупости. Не помня какво ми приказва, но знам, че така от много време не се бях смяла! Привършваме ние поредната бутилка и той казва, че ще правим бомба. Какво е бомба, го питам аз, а той ми отговаря да стана и бавно и непринудено да тръгна към изхода. Аз му казвам, че аз работя на отговорна работа в банка и такива неща не правя, а той ми обяснява да не се притеснявам и че сервитьорите са като кучетата и реагират само на резки движения и ако не бягаш, няма да те гонят. Не знам с кой акъл тръгнах аз бавно и непринудено, ама за няколко крачки. После ме хвана шубето и се затичах към изхода. Той скочи след мен, сервитьорката викна и аз съвсем се шашнах. Бях подпийнала и не знам как съм тичала на тия токчета, но и той се беше замаил и се блъскаше по стените, та не бях само аз.

Избягахме значи, но някъде в препускането си счупих токчето. Едвам ходех и той каза, че ще ме носи. Докато се усетя, ме беше вдигнал на ръце и ме понесе. Тъкмо десет метра ме носи и не само, че ме изпусна, ами и той падна върху мен. Казах му, че мога и сама да си ходя и тъкмо почти се бяхме хванали стабилно за ръка, оня реши, че ще ми подарява роза. Къде го видя този храст и кога успя да скочи в него, не разбрах, само където се спъна, падна и се оплете в шубрака. Рита, псува и едвам се измъкна, но ми донесе някаква бяла китка, която упорито твърдеше, че е роза. Защото съм била изключителна жена, ми каза.

Стигнахме до нас и вместо да се обясняваме за изпращане, ме хвана и ме целуна! Ама не като другите, които се приближават за целувка, затворили очи с онова тъпо изражение, дето се чудиш да им се смееш или да ги фраснеш, а съвсем спокойно го направи. Качихме се у нас, аз свалям обувките, той си разкопчава панталона, но не преставаме да се целуваме. И какво му стана, докато се измъкваше от панталона, се спъна в крачола и си удари главата в ръба на леглото. Веднага се изправи, каза че нищо му няма и след секунда прибеля, заклати се и се строполи като умрял. Шурна една кръв, аз се ошашавих, взех да го милвам, шамарчета му бих да се освести и наистина той след минутка отвори очите. Аз така се зарадвах, взех да го прегръщам, целувам, той съвсем се съвзе и като се почна…

Е, с друг такъв не съм била! Всякакви пози сменихме и няма и няма умора! Само по едно време се спря, преглътна много внимателно и попита къде е тоалетната. Отиде за малко, но се върна бързо и каза, че всичко е наред. От клатенето малко лошо му станало, но всичко било под контрол. И пак се продължи… Съвсем друго си е. Въобще не е като да ти гъбясат пръстите или да ти се наложи да сменяш батерии по средата на работата. Аз се изморих, а той — не. Гледам го обаче, че и на него не му остава много и хем му казвам да не спира, че ще му издера очичките, хем ме е страх, защото май в суетнята не я докарахме до презерватив.

Ставам аз на сутринта да се оправям за работа, правя кафе и го будя, а оня ми обяснява, че кафе не пиел и тръгва да обикаля да си търсел гащите. Боксерки, не знам какъв си цвят, много ги обичал. Нямам идея къде му са тъпите боксерки, аз само помня, че по едно време си беше сложил червените ми бикини на главата и крещеше, че е Будьони, но друг спомен нямам. Най-накрая решава, че и без гащи може, но тениската му е цялата в кръв. Давам му някакви мои, но като ми сцепи една, реших, че втора няма да му позволя да облече. Най-накрая се сетих, че имам една по-широка, с която спя, ама тя се оказа розова с Мини и Мики, които се целуват. Нищо, каза той, идеална била. Приглади я и се изпъчи, все едно орден имаше на мястото на хилядите сърчица. После тръгна да си обува чорапите и ей тогава вече ме осени! Не само, че бяха скъсани на пръстите, но и петата на единия беше напълно съдрана, а той си ги обу като да бяха чисто нови!

Изпратихме се и ей ме на. Нито го помня как се казва, нито телефон му взех. Нищо! И ей сега пак ще ходя при арабите, защото още баба ми разправяше, че сърничките се бият, където пият вода, а мъжете — където ядат”.

источник: https://www.beu.bg/една-забавна-история-за-добрите-любовници-и-техните-чорапи-news2143.html

Приятели в щастието

Често ми се случва да обяснявам, че през живота си човек има приятели, които го подкрепят в тежки моменти, в кризи, но това като че ли просто ни е в природата, трудно е да имаме приятели в успехите си. Тогава цитирам тази прекрасна мисъл на Оскар Уайлд: 

Всеки може да е съпричастен със страданието на приятел, но необходима много финна душа, за да си съпричастен и с успехите му. 

И скоро ми попадна тази част от книгата на Николай Рьорих - Отворениете двери, чудесно обяснено това което Уайлд е казал.

Викингът Гримр стана много стар. Преди години той беше най-добрият вожд и за него знаеха дори в далечни страни. Но сега викингът вече не излиза в морето с бързоходния си дракон. Гримр беше знатен човек. Денем седи викингът на високия пруст, раздава правосъдие и гледа с мъдро око хорските кавги.

Гримр прекарва дълго време с приятели. И сега при него са надошли разни приятели. Гримр наля в делвата медовина и я поднесе, за да пият всички и всеки да си каже най-голямото желание. Всеки казваше нещо различно. Богатите искаха почит. На бедните им се щеше да забогатеят. По-глупавите искаха да започнат живота си отначало, а мъдрите поглеждаха отвъд границата на смъртта. Младите искаха да се отличат в битка, беше ги страх, че животът им ще премине в тишина без победа.

Гримр взе делвата последен, както подобава на стопанин, и понечи да заговори, но се замисли и дълго гледа надолу, а косата падна като бял калпак на челото му. После викингът каза:

-Иска ми се да имам приятел, поне един верен приятел!

Тогава се размърдаха около Гримр гостите му, та чак масите заскърцаха, всички започнаха да говорят един през друг:

-Гримр – така заговори Олав, който беше дошъл от Мечата долина, – нима не съм ти бил приятел? Когато бързаше да спасиш живота си в изгнание, кой пръв ти подаде ръка и помоли краля да те върне? Спомни си за твоя приятел!

От другата страна се мъчеше да погледне Гримр право в очите викингът Харалд и говореше, а с ръка се заканваше:

-Ей, слушай Гримр! Когато врагове изгориха чифлика ти и отмъкнаха богатството ти, у кого живя по онова време? Кой построи заедно с теб новата ти къща? Спомни си за твоя приятел!

До него като гарван грачеше много старият Ейрик, по прякор Червения:

-Гримр! В битката край Северната планина кой държа щита над главата ти? Кой пое удара вместо теб? Спомни си за своя приятел!

-Гримр! Кой не повярва, когато те наклеветиха твоите врагове? Спомни си!

-Гримр, ти каза неразумна дума! Ти, вече беловласият и старият, който много си видял в живота! Не е хубаво, че забравяш приятелите си, които са ти били верни дори по време на твоите мъки и нещастия.

Тогава Гримр стана и започна така:

-Искам да ви кажа. Помня всичко, което сте сторили за мен; боговете са ми свидетели. Аз ви обичам, ала сега се сетих за една моя много стара мисъл и казах невъзможна дума. Вие сте ми приятели, вие сте ми другари в нещастията и затова съм ви благодарен. Но ще ви кажа истината: в щастието не съм имал приятели. И такива изобщо няма, не съществуват на земята. Бил съм щастлив много рядко, дори не е трудно да си спомня кога именно.

Бях щастлив след битката с датчаните, когато потопихме край Лебедовия нос сто датски ладии. Всички мои дружинници запяха свещената песен и ме понесоха на щит. Аз бях щастлив. И всички ми казваха приятни думи, ала сърцата на приятелите мълчаха.

Не съм имал приятели в щастие.

Бях щастлив, когато кралят ме покани на лов. Убих дванайсет мечки и спасих краля, когато лосът искаше да го промуши. Тогава кралят ме целуна и ме нарече най-добрият измежду мъжете. Всички ми казваха приятни думи, но на сърцата на приятелите ми не им беше приятно.

Не познавам приятели в щастие.

Всички наричаха Ингерда най-красивата девойка. Заради нея ставаха двубои и в тях загинаха доста хора. А аз я доведох в дома си като жена. Честитяха ми и ми беше хубаво, но думите на моите приятели не бяха от сърце.

Не вярвам да има приятели в щастие.

При щастие никога няма приятели.

Не помня майка си, а жена ми не живя дълго. Не знам били ли са те такива приятели. Веднъж ми се случи да видя такова нещо. Една жена хранеше бледо и бедно дете, а до нея седеше друго – здраво, и то също беше гладно. Попитах жената защо не обръща внимание на здравото дете, което на всичко отгоре беше и хубавичко. Жената ми отговори: „Обичам ги и двете, но това е болно и нещастно.”

Когато ме сполети нещастие, аз, клетият, се държа за приятелите си. Но при щастие стоя сам, сякаш на висока планина. Човек по време на щастие е много високо, а сърцата ни са отворени само надолу. В моето нещастие вие, приятели, сте живели за себе си.

Ще ви кажа и това, че думите ми бяха невъзможни, и в щастие няма приятел, иначе той не ще бъде човек.

Всички сметнаха думите на викинга Гримр за чудати и мнозина не му повярваха.

Със съкращения от „Отворените двери”, Николай Рьорих;

Кой съм аз?

Мислите, това сме ние:

- Kой съм аз? - попитало момче един старец.

- Ти си това, което мислиш - отвърнал старецът. - Ще ти го обясня с приказка:

Една вечер в полумрака на улицата можело да се видят силуетите на двама души, които се прегръщат.

"Това са майка и татко" - мисли си детето.

"Това са двама влюбени" - мисли девойка, която мечтае за любов.

"Това са приятели, които не са се срещали дълго време" - мисли човекът, който се чувства самотен.

"Това са двама търговци, сключили добра сделка" - мисли алчният за пари.

"Родител прегръща детето си, което се е завърнало у дома след дълго странстване" - мисли майката.

"Това са двама, които се борят до смърт" - мисли убиецът.

"Кой ги знае защо се прегръщат?" - мисли безчувственият човек.

- Всеки мисли нещо, - завършил старецът - в зависимост от това кой е и какво носи в себе си.

Проникни в мислите си и ще можеш да кажеш за себе си повече от всеки друг.

източник: prit4ite.blogspot.com

Кръговрата на живота

Покрай скандала за Фейсбук и личните данни, установявам, че ние сме тези които искаме да бъдем забелязани и да покажем на света себе си. Това пък от своя страна дава възможност да прочета неща, които едва ли ако го нямаше фейса щеше да ми попаднат. Ето една прекрасна история: 

Кръговрата на живота

Бизнесмен стоял на кея в малко рибарско селище и наблюдавал един рибар, току-що завърнал се от вътрешността на морето, как вади едра риба от очуканата си лодка.

Бизнесменът поздравил човека за успешния улов и го попитал:

- Колко време ти отнема, за да хванеш такава риба?

- Няколко часа, не повече – отговорил рибарят.

- А защо не остана по-дълго в морето, за да уловиш още няколко такива риби? – поинтересувал се мъжът.

- Ами тази риба е напълно достатъчна за днес. С нея ще осигуря всичко, което е нужно на семейството ми, за да преживеем утрешния ден.

- Но сега е едва обяд. Какво правиш през остатъка от деня? – продължавал да разпитва бизнесменът.

- Аз спя до късно, после излизам с лодката за няколко часа. Като се прибера, обръщам внимание на децата си, после с жена ми си устройваме сиеста, после отивам на разходка в селото, вечер пием вино и свирим на китара с приятелите ми. Така минават дните ми. Просто се наслаждавам на живота... – усмихнато обяснил рибарят.

- Виж, човече, аз съм завършил Харвардския университет и разбирам от бизнес – казал бизнесменът. – Ако искаш, мога да ти помогна и да те науча как да правиш нещата по друг начин. Като начало, ако прекарваш в морето по цял ден, ще хващаш много повече риба и за кратко време ще можеш да си купиш много по-голяма и хубава лодка.

- И какво от това? – зачудил се рибарят.

- Как какво? Вместо да продаваш рибата на посредници, ще можеш да я доставяш директно в рибната фабрика. Така постепенно ще увеличиш печалбата си и дори един ден ще откриеш собствено предприятие.

- И после?

- После ще можеш да зарежеш това забутано село, да се преместиш в града и да имаш собствен офис, от който да управляваш своя бизнес.

- А колко време ще отнеме всичко това? – попитал рибарят.

- Около 15-20 години – отговорил мъжът.

- И после какво?

- После идва най-приятното... – разсмял се бизнесменът. – Можеш да продадеш своя бизнес за няколко милиона и да станеш много богат.

- И какво като стана богат?

- Ами ще можеш да спреш да работиш, да се преместиш в малко крайбрежно село, да спиш до обяд, да ловиш риба по малко, за удоволствие, да се занимаваш с децата си, да си устройваш сиеста, да се разхождаш в селото и вечер да пиеш вино и да свириш на китара с приятелите си. С една дума, спокойно да се наслаждаваш на живота.

- Не те разбирам – казал рибарят. – Нали и сега правя точно това...

източник: https://www.facebook.com/HranaZaUma/?hc_ref=ARQNAxXaG5lJHNpBhy7yhHyNX3KGmCkonfcRcS15HQEmCHCgLvwSizu6RxHzVJs_bnU&fref=nf

Без заобикалки

Една жена влязла в ресторант и поръчала супа от аспержи. Няколко минути по-късно келнерът й поднесъл димящото блюдо и се оттеглил.

- Келнер! – извикала жената. - Елате насам.

- Да, госпожо? – приближил се той.

- Опитайте тази супа! – наредила тя.

- Какво има, госпожо? Не поръчахте ли такава?

- Опитайте супата! – повторила жената.

- Но какво става? Безсолна ли е?

- Опитайте супата!

- Да не е студена?

- Опитайте супата! – повтаряла упорито жената.

- Но, госпожо, моля ви, кажете ми какво има… – настоявал келнерът.

- Ако искате да разберете какво има, опитайте супата – не отстъпвала жената, сочейки чинията.

Келнерът разбрал, че нищо не било в състояние да откаже своенравната клиентка от каприза й, седнал пред чинията с димяща течност и след като огледал масата, казал с известна изненада:

- Но тук няма лъжица…

- Видяхте ли? – отговорила жената. – Ето това исках да ви кажа: няма лъжица!

Всеки път, когато си спомня тази случка, си казвам колко хубаво би било да свикнем да назоваваме големите и малките неща, събитията, ситуациите и емоциите направо, без заобикалки, такива, каквито са.

Хорхе Букай

Какъв е Адът?

Следният текст по-долу е всъщност въпрос даден на изпита по химия във Вашингтонския университет. Отговорът на един от студентите бил толкова “професионален” че професорът го споделил с колегите си чрез Интернет, благодарение на което го четем и ние.
Допълнителен въпрос: Адът екзотермичен (отделя топлина) ли е или е ендотермичен (поема топлина)?
Повечето студенти написали отговор съгласно вярванията си, използвайки правилото на Бойл – газовете се охлаждат при разширявяне и се нагряват при свиване.
Един от студентите обаче написал следното:

Първо, трябва да знаем как масата на Ада се изменя във времето. Следователно трябва да знаем скоростта с която душите влизат в Ада и респективно излизат оттам. Мисля че с достатъчна точност можем да предположим че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно напускащи Ада души няма.По въпроса колко души влизат в Ада, нека да разгледаме различните религии съществуващи в днешния свят. Почти всички религии твърдят че ако не си техен последовател, ще попаднеш в Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от една религия, можем да приемем че всички души ще попаднат в Ада. При сегашните данни за раждаемост и смъртност, може да се очаква броят на душите в Ада да нараства експоненциално. Да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада, тъй като закона на Бойл твърди че за да се запазят температурата и налягането в него, обемът му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там.
Оттук произтичат две възможности:

1. Ако Адът се разширява по-бавно отколкото душите постъпват в него, тогава температурата и налягането ще нарастват докато вратите му не издържат и целия Ад се изсипе на Земята.
2. Ако Адът се разширява по бързо от нарастването броя на душите в него, тогава температурата и налягането ще спадат докато той замръзне.
И така, какво ще се случи?
Ако приемем за верен постулатът формулиран от приятелката ми Тереза, че “по скоро Адът ще замръзне отколкото аз да спя с теб” и като вземем предвид факта че миналата нощ спах с нея, тогава 2 трябва да е вярно и тогава Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от тази теория е че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и следователно не функционира … оставяйки само Рая и по такъв начин доказвайки съществуването на Светия Дух, което обяснява защо миналата нощ Тереза през цялото време викаше “О, боже!”.

източник: http://obichamvicove.com/2018/01/06/kakav-e-adat/

Предизвикателство към зодиите

Взето от нета:

Дванадесетте зодии ще крият труп.

Овенът прави план. Телецът мълчи и мисли. Близнаците говорят несвързано. Ракът е в шок. Лъвът казва: "Аз ще се погрижа.". Девата търси какво да облече. Везната: "Ще дойда, няма дойда". Скорпионът взима лопата. Стрелецът не харесва лопатата. Козирог: "Аз ще копая." Водолеят е толкова студен, че не се знае дали и той не е мъртъв. Рибите вече пият, плачат и пак пият ...

Резултатът:

Планът на овена не струва (той е обиден, няма да копае). Телецът още мълчи, ама не мисли вече. Близнаците говорят повече от друг път (глупости, естествено). Ракът се прави на умрял, дано всичко се размине. Лъвът: "Аааа, аз няма да си цапам ръцете!" Девата не е подходящо облечена. Везната още се чуди какво да прави. Стрелецът не може да копае с тази лопата. Козирогът, както всички знаем, само говори и нищо не върши. Водолеят май наистина е умрял. Рибата пие трета бутилка водка. Скорпионът взима лопатата, копае и си мисли: "Тоя да го закопая, че после имам още единайсет..."

Студентски спомени

 Имаше много хубав постинг посветен на всевъзможните случки по време на студентски изпити. В един  коментар беше описана следната случка от студентството:
 "Преди време една моя преподавателка ни разказа за неин колега от студентските години, който в момента е известен политик. На изпита по философия го попитали "Колега, вие четохте ли Ортега и Гасет?", на което талантливия студент отговорил "само единият" Е, като прочете и другия, да се яви пак:))" 
Това ме подсети за този страхотен испански философ Хосе Ортега и Гасет
и ето няколко негови цитата:

• Досадникът е човек, който ни лишава от самотата ни, без да ни предостави компания.

• Европа наистина представлява едно пространство, но пространство, пропито с цивилизация и тази цивилизация, нашата, европейската, ни е превърнала нас, европейците, в нещо проблематично.

• Законът, който обуславя големите промени в живописта, е смущаващо прост. Първо се рисуват неща; после - усещания; накрая - идеи.

• Животът не търпи да бъде подменян нито от вярата-откровение, нито от чистия разум.

• Изкуството няма право на съществуване, ако се ограничава само да възпроизвежда действителността, дублирайки я безсмислено. Неговата мисия е да създаде един въображаем хоризонт.

• Интелектуалецът е името на едно призвание. Талантът е името на една дарба.

• Интелектуалецът е пиян по рождение.

• Истинската любов е само опит да се разменят две самоти.

• Както окото разбира между колебанията на ефира, така душата на всеки отделен човек избира между истините; същото е с душата на всеки народ и на всяка епоха.

• Мъжете могат да се разделят на три типа: такива, които се мислят за Дон Жуановци; та­кива, които смятат, че са били; и други, които вярват, че са могли да бъдат, но не са поискали. Последните са тези, които - с благородно намерение - са готови да атакуват Дон Жуан, а може би и да го анатемосат.

• Невярна е всяка перспектива, която се представя като единствено възможна. Големите системи на философията също не са всеобщовалидни картини на света, а очертават индивидуалният хоризонт на своя създател. Само ако сме в състояние едновременно да обхванем тези единични перспективи, бихме могли да се доближим до абсолютната истина в безкрайното и многообразие - така както я притежава Бог.

• ... Но истината е съвсем друга: живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъществяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си. Чувстваме се изгубени сред толкова голямо изобилие. Получава се така, че при наличието на повече средства, повече знания, повече техники отвсякога съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал: той чисто и просто се движи без посока...

• Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.

Нищо не се е променило

след 8 години нищо не се е променило...

 И днес (2009 г.) вече за проден ден установих, че туй шофьорлъка из нашите родни най-познати места е най-трудно. Всичко уж си знаем, къде какъв знак има, къде пазят полицаите и т.н и...хоп изненадаааа - РЕМОНТ. Днес пак отново преоткривах улиците из центъра на Бургас. Тръгвам от СУПЕР централата градска част, която е с характерна за малките, но вече станали огромни градове, малки улици, които по-голямата част са се превърнали в паркинги и някъде там все още е останало място да се измъкне една кола (по възможност по-малка). Стигнах до ремонтираната "Републиканска" (която всъщност е "Цар Симоеон някой от всичките", но всички си я знаем като "републиканска") и там на светофара се оказва, че на дясно към една от по-широките улици като "Демокрация" достъпа е затворен, заради въпиюща нужда да се построи поредната необитаема кооперация. Добреее и да продължа по вече ремонтираната улица пак си е алтернатива, но вместо да се направи ремонт с който да се разшири улицата, то в този случай просто стана по-хубав паркинг. Карам си аз и ...аааа улицата свърши, просто са решили, че ще ремонтират още не ремонтирани места от нея и варианта за преминаване е през другата огромна улица "Оборище", която и с паркираните коли е само за полови кола. В Македония често срещах един знак на който пишеше "Пътот е широк 5 метра" - хубаво, ама само да е пътот да не беше и пакинг можеше и да се кара по нея. След около 100- 200 м, които едва успяхме да ги преминем с вече станалата колона от 10 автомобила и срещу нас от "Сан Стефано" реши да влезе и някакъв пикап. Имаше едни такива реакции от страна на шофьора да се запознае с нашите роднини, но..да бяхме една-две коли, а то поне 10 -тина и помахна с ръка и така си остана недовършена благословита. Чак ми стана жал за човека - имаше желание. В късния следобед като се обяснявах с една приятелка как се преминава през "Оборище" тя ме контрира, че съм имала късмет все пак, когато тя е минавала от там като бонус е имало и паяк, който правил опити да вдигне паркиралите пред къщите си коли. След като все пак се докопах до малко по-широка улица и дори стигнах на сфетофара на "Новата поща" и замалко да сгазя един пешеходец. Човека не се интерисуваше от трафика, нещо се беше загледал зад нас и откровенно си спря прад колата и така се загледа зад колоната от коли, че чак ми идеше да сляза и да застана до него и да гледам явно неимоверно интересния трафик на улицата. Същата ситуация и на връщане, за да стигна до домашното огнище, пообиколих околните села и комплекси и  без малко да сгазя още няколко безстрашни пешеходеца си казах СТИГА (ей така с махване на ръка като Елена Йончева) ще трябва да се предприемат драстични мерки. 

Моят смисъл

и това е било преди почти 10 години - май месец 2009

Преди няколко дни doriana ми отправи предизвикателството поело вече по веригата - 10 те любими неща. Доста ме замисли, кои са ми любимите неща и да си кажа не можах да отговоря, но пък си отговорих, какво обичам и ето предизвикателството от doriana и моя отговор - не знам, дали ще ти хареса.

http://doriana.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/05/07/moite-10-liubimi-neshta.331643

Може би не са толкова много, но пък съдържат всичко в себе си.
Първо и най-вече обичам живота, ама онзи живот с голяма буква и страхотно разнообразие. Обичам го защото, се изплъзваше по едно време, защото предлага всичко - емоция, тръпка, скука, та чак омраза, а колко пъти ми е идвало и въобще да го живея и да хвана за гушата и да му обясня, че така не трябва да прави с хората, обичам го във възможността да мога да му се радвам, да виждам слънцето, небето, обичам го защото всеки ден мога да му се любувам.
Второто, което обичам, са хората около мен, всички хора, и тези намръщените и сърди и всички онези, които по някакъв начин се докосвам постоянно. Усмихнатите ме зареждат с енергия, другите - просто ме карат да се замисля - защо са тикава.
Трето: Обичам приятелите си, едни по един начин, други по друг, но те са тези, които ми помагат в тежките ми дните, а в другите дни ги изживявам пълноценно.
Четвърто: Обичам историите на хората, всички истории, защо така е станало, защо така се е получило-просто историите на хората. Преди време по мой адрес бях прочела един коментар, че съм колекционерка на истории, да, обичам историите на хората.
Пето: Обичам си работа нищо, не друга, не всякоя, а тази и я работя с удоволствие, което няма да е много време,- ще ни съкращават, но пък какво от това - животът продължава.
Останалите 4 неща, които обичам са моето семейство. Колкото и невъзможно и изчерпващо да е, те са ми една голяма част от живота, не основната и си ги обичам, ама много, а и те го знаят.
И на последно място – обичам, много обичам дребните неща от живота, слънцето над морето, едни такива уж обичайни, но адски мили жестове, дребните детайли, които са около и на бюрото ми, както и факта, че съм помогнала на някого и най-вече удоволствието да си полезен.

Силата на мъжа

Една стара, но пък поучителна притча. Бях я забравила във времето.

Когато Господ създал мъжа и жената, дал и на двамата по равно сила. И ги сложил да живеят в една къща. Ала те често се карали, че даже и биели. И понеже силата им била равна,  сблъсъците им траели дни и седмици, без никой да може да надделее.

        Омръзнало му на мъжа това вечно противоборство. Отишъл при Господ и му казал:

        - Господи, Ти си всемогъщ! Създал си всичко на този свят. Ти и звездите на небето гасиш и разпалваш. Само Ти можеш да помогнеш и на мене, мъжа. Дай ми повечко сила, за да мога да се справям с жената! Така няма постоянно да слизаш при нас от небето, за да ни помиряваш при нашите крамоли.

        - Добре - казал Господ.  - От днес ти ще си по-силен от жената.

        Завтекъл се мъжът в къщи и от вратата обявил на жена си, че вече е по-силен от нея. Тя много се ядосала и скочила да се бори с него. Но веднага била победена. И така втори и трети път - щом скочела да се бие с мъжа, жената за секунда бивала повалена.

        Мъжът се възгордял и й казал:

        - Внимавай в картинката! Господ ми даде повече сила. Вече аз ще ти бъда господар.

        Жената, на свой ред, още на другия ден отишла при Господ:

        - Господи, дай ми и на мен още сила! Макар и съвсем мъничко!

        - Не може! Колкото имах за даване, дадох я на мъжа.

        - Добре тогава. Моля те, вземи си  обратно силата от мъжа!

        - И това не може. Каквото съм дал вече, дадено е!

        И жената си тръгнала обратно много разстроена. По пътя, обаче, срещнала Дявола. И му разказала за всичките си беди. А Дяволът й казал:

        - Не се тревожи, жено! Избърши лицето си от сълзите, махни тази нещастна физиономия и се върни отново при Господ. Поискай му трите ключа, дето висят пред вратата на неговия дворец и бързо обратно при мене! 

        Върнала се жената и Господ се съгласил тя да вземе ключовете. А като отишла при Дявола, той я подучил:    

        - С тези ключове заключи вратите на кухнята, на спалнята и на детската стая. Защото мъжът, щом се прибере в къщи, първо мисли за ядене. После обича да отиде в спалнята, да си полегне и да поспи. Знай също, че мъжът много си обича децата. И му е приятно да гледа как расте неговото потомство. Запомни добре - добавил Дявола - няма да му отключваш тези три стаи, докато не започне да използва силата си, както на теб ти е угодно и за твоя радост!

       Отишла си жената в къщи и точно така направила. Когато мъжът се прибрал, заварил я да седи на прага и да си пее:

                      "Отрежи дървото здраво

                       люлчица да ми направиш..."

       Като видял, че вратите на трите стаи са затворени, мъжът кипнал от злоба. Опитал се да ги разбие, като се надявал на силата си, но не успял. И се развикал на жената:

        - Жено, отваряй бързо тези врати. Как можа да ги затвориш?

        - Господ ми даде ключовете - отговорила жената.

        Мъжът се затичал при Господ:

        - Господи, какво си направил? Дал си на жената три ключа и сега не мога да вляза нито в кухнята да се наям, нито в спалнята да се наспя, нито мога да си видя децата. Дай ми и на мен ключове от тези врати!

        - Не мога - казал Господ. - Нямам други. А каквото съм дал на жената, назад няма да си искам. Върни се в къщи и се разбери с нея.

        Върнал се мъжът обратно. Какво ли не опитвал, но жената не отстъпвала. Започнал да я моли и да я увещава, да прави всичко, което й е угодно, докато тя се съгласила да му отключи вратите. 

        Но на мъжа това му се сторило недостатъчно и предложил:

        - Хайде да се споразумеем! Ти ще ми дадеш половината ключове, а аз ще ти дам половината от силата си.

        - Ще си помисля - казала жената. И седнала да мисли.

        А Дяволът се показал на прозореца и й прошепнал:

        - Не се съгласявай, жено. Нека силата си остане за него, а ключовете за тебе! И помни: щом конските мухи я нападнат, кобилата си има нужда от опашка.

        И така сделката пропаднала.

        От тогава мъжът сдържа силата си, за да може да се спогоди с жената.

        Затова мъжете отстъпват, а жените все си държат на своето.

произход- интернет

Възможността...

Наел Господ един мъдрец да продава възможности. Дълго време мъдрецът си търсил място, на което да разположи сергията си с възможности.

Избрал си малко село, в което живеели все възрастни хора. Само едно младо момиче имало. Тя мечтаела да се махне от това забравено от Бога селце и да заживее в голям и хубав град. Чакала своята възможност това да се случи.

Мъдрецът разположил сергията си с възможности и зачакал клиенти. Поспряла се девойката край него и запитала:

- Защо избра нашето село? Кой ще дойде до тук да си купи възможност? Това е едно забравено от Господ село. Никой няма да те намери.

- Стоката ми е добра. Всеки има нужда от възможности. Където и да я предлагам, хората ще идват. На мен тук ми харесва.

Така и се случило. Бързо се разчуло за сергията с възможности. Хората прииждали. Редели се на опашка. Всеки чакал да получи своята възможност. Грабвали я в ръце и се втурвали обратно в живота си, за да я използват.

Селската девойка често заставала до мъдреца и го наблюдавала. Той вещо подбирал и предлагал на клиентите си най-добрата възможност за тях. Някои се пазаряли, искали да я сменят за друга по-добра, но повечето му се доверявали. Минали дни, месеци, години. Момичето все така стояло и наблюдавало. Един ден мъдрецът я попитал:

- А, ти? Всеки ден си тук. Не искаш ли и ти да си вземеш една от моите възможности?

- Искам разбира се. Но аз мога винаги, когато поискам да си взема възможност и да я използвам. Ти си тук всеки ден. Тя сергията с възможностите е при мен. Няма за къде да бързам.

Съгласил се мъдрецът. Не настоявал повече. Минало се още малко време. Събудила се една сутрин жената, защото вече от девойка се била превърнала в жена. Решила, че днес е денят, в който и тя най-после ще вземе своята възможност. Нагласила се и се отправила към сергията на мъдреца, за да си избере най-доброто от стоката, която се предлагала.

Голяма била изненадата й. Сергията вече я нямало. Открила само една табела, на която мъдрецът бил написал:

"Аз получих друга възможност от Господ и нямаше как да я изпусна. Когато ни се дава възможност, не бива да я изпускаме от страх или защото вярваме, че винаги ще има и други възможности. Понякога те вече са свършили."

Посърнала жената. Прибрала се, но си казала: "Щом един път Господ ми изпрати цяла сергия с възможности, ще ми изпрати пак". И зачакала жената. Всяка сутрин сядала на пейката пред къщата си и чакала. Годините минавали. Превърнала се в една от стариците, но нова сергия за възможности не се открила в село.

Божидара Маврудиева

Изход винаги има

Много пъти съм твърдяля, че в каквато и ситуация да сте, изход винаги има и не можеш да заседнеш в ситуацията. Тя все ще премине и изход винаги има. Харесах си тази притча публикувана в Гнездото и да...винаги има няколко изхода. 

Колкото и да е безнадеждно положението, никога не забравяйте, че от всяка ситуация има поне три изхода. Просто трябва да се сетиш поне за един от тях. И ако проявиш хладнокръвие и впрегнеш ума си, можеш да се справиш и с най-безизходния случай.

Вижте една интересна притча, която разказва за това и която дори ще ви развесели със своя неочакван край.

Веднъж най-верният слуга на един султан сериозно се провинил пред господаря си. И тъй като бил от най-близкото му обкръжение, и наказанието му било най-тежкото. Бил осъден на смърт.

Когато дошъл денят за изпълнение на присъдата, султанът наредил да повикат слугата и се обърнал към него:
– Провинението ти е тежко, не мога да те помилвам. Но затова, че ми служи дълго време и ми беше предан, ще изпълня едно твое предсмъртно желание. Каквото и да е то.

– Благодаря Ви господарю – казал слугата. – Имам само едно желание преди смъртта си. Позволете ми да науча любимия Викон да лети.

– Как така! Кой е чувал кон да лети? Това не е възможно! – възкликнал султанът.

– Възможно е – отвърнал осъденият. – Аз мога да го науча да лети. Само ми дайте тази възможност и Вие ще сте единственият владетел в света, чийто кон може да лети.

– Колко време ти е необходимо за това? – заинтригувал се султанът.

– Точно една година, господарю.

– Е, добре, съгласен съм да изпълня желанието ти. Имаш на разположение една година, за да научиш моя жребец да лети. Започвай веднага! – отсякъл султанът и отпратил слугата. Когато стражите отвели човека в конюшнята, един от тях не се стърпял и го попитал:

– Но ти си обезумял! Как можа да обещаеш на султана такова нещо? Нима си въобразяваш, че можеш да накараш един кон да лети?

– Вижте, една година е много време. А при положение, че ме очаква смърт, за мен тази година е всичко. Аз нямам какво да губя. Но за една година могат да се случат много неща – може аз да умра, може султанът да умре, а пък кой знае... може и добичето да полети... – усмихнал се мъдрият слуга.

автор: Калина Петрова 

Притчата е част от сборника "ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА", издателство Гнездото

Оптимизма в погледа ни

В последно време, трудно се намира публикация, която да ме впечатли, можеби защото много неща се изписаха, много неща се казаха, но вси пак има и и нов прочит на стари истории, които може все още да са интересни. 

Ето ето една такава:

Ленив ден в малко гръцко село. Дъжд се сипе като из ведро, улиците са опустели. Времената са трудни, хората са затегнали коланите, всеки е задлъжнял на някого, всеки живее на кредит. Точно в този ден един богат германски турист решава да се отбие в селото, паркира автомобила си пред скромния местен хотел и влиза вътре. Слага банкнота от 100 евро на рецепцията и казва на собственика, че първо иска да погледне стаите и тогава ще реши дали да наеме някоя за през нощта. Хотелиерът му дава няколко ключа и в момента, когато чужденецът се качва на горния етаж, той тутакси грабва банкнотата от 100 евро и тича до близката месарница, за да плати дълга си на месаря. Месарят взима банкнотата от хотелиера и хуква надолу по улицата, за да се разплати с фермера, от когото купува прасета. Фермерът взима банкнотата от 100 евро и бързо отпрашва да си плати сметката за храна и гориво към фермерския доставчик. Фермерският доставчик взима банкнотата от 100 евро, която му е дал фермерът, и тича да си плати дълга за вино и узо в местната таверна. Кръчмарят приема банкнотата от 100 евро и мълчаливо я приплъзва към местната прост*тутка, която в този момент отпива от питието си на бара, и която заради кризата влизала в положение на клиентите си и също предлагала услуги на кредит. Прост*тутката взима банкнотата от 100 евро и забързва към скромния местен хотел, за да си плати за стаята, която ползва. Собственикът на хотела приема банкнотата и я поставя на мястото, на което е била до преди малко, така че богатият чужденец да не заподозре нищо. В този момент, туристът слиза обратно до рецепцията, посяга към банкнотата от 100 евро, като обяснява, че стаите не задоволяват вкуса му, прибира си парите в джоба, качва се в колата си и напуска селото. Никой нищо не е произвел. Никой нищо не е спечелил. Но пък сега вече цялото село се е издължило и гледа на бъдещето с много повече оптимизъм.

Източник:http://desetkata.com/?p=2206

Инструментите на дявола

Днес в разговор с ученици се захвана темата за надеждата и както каза единия ученик - Тя умира последна. Поправих го - Тя не умира, тя остава последна и ги попитах дали знаят от къде идва това послание. Както и очаквах не бяха чували за Кутията на Пандора и докато я разказвах историята от древногръцкия мит исках да обясня злините излезли от Кутията и ги попитах - Кой според вас е най-лошия инструмент на дявола? Отговорите бяха различни - болести, страх и т.н и тогава се сетих за тази притча:

Преди много, много години Дяволът решил да продаде инструментите, с които упражнявал занаята си. Много грижливо ги поставил в стъклена витрина, за да могат всички да ги огледат добре. Каква колекция била само! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а близо до него бил разположен тежкият чук на Гнева. На друг рафт били изложени лъкът на Алчността и Желанието, а наоколо, артистично разпилени, били отровните стрели на Въжделението и Ревността. Там били също и оръдията на Страха, Гордостта и Ненавистта. И всички те били красиво изложени, всяко едно снабдено с етикетче с наименованието и цената.

А на най-красивия рафт, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста употребяван на вид дървен клин, на който висял етикет с надпис „Униние”. За учудване на всички, цената на този инструмент била по-висока, отколкото всички други взети заедно. Един посетител попитал Дявола защо е толкова висока цената на този странен инструмент и той отговорил:

– Наистина аз ценя този клин повече от всички инструменти в моя арсенал, защото той е единственият на който мога да се доверя, когато всички останали се окажат безсилни.

И той с нежност погладил дървения клин.

– Ако ми се удаде да вбия този клин в главата на човек – продължил Дяволът – той отваря място за всички останали инструменти.

Усмихнал се и добавил:

– Няма нищо по-смъртоносно от унинието.

Не знам защо, но оставам с подозрението, че Дяволът е доста добър търговец – успял е да ни продаде всичките си инструменти. Освен това се е изхитрил да му вършим работата – използваме инструментите доста успешно, както срещу другите, така и срещу самите нас.

И внимавайте с унинието

След това се наложи да обяснявам какво е униние!

Източник: Интернет