Ненужната саможертва

Просто и нагледно за това как ние самите сме готови да погубим живота си

Снимки: fit4brain.com

- Тук ли е опашката за жертвоприношение?

- Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие - 853.

- Олеле… И кога ще ми дойде редът?

- Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?

- В името на любовта. А вие?

- В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!

- А какво ще жертвате?

- Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен - нищо.

- О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…

Вратата се отваря и се чува глас: «№ 852, заповядайте!».

- Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?

№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.

Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.

- Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?

- Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.

- А защо? Защо не веднага?

- Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби...Питам го: „Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?». А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?

От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият № 853!“.

- О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!

- Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?

- Връзката си…

- Ясно… Я да видим.

- Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.

- В името на какво искате да пожертвате връзката си?

- За да запазя семейството…

- Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?

- Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.

- А вие?

- Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.

- Връзката с него ли искате да пожертвате?

- Да… За да запазя семейството.

- Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?

- Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.

- Значи това ви устройва?

- Не! Как може? Все плача и преживявам.

- Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?

- Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.

- Щом е така, направете вашата саможертва.

- Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?

- Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.

- О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.

- Ето как душата ви се проектира върху външността ви.

- Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…

- Така изглеждат хората, когато душата плаче…

- А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!

- Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.

- Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.

- В душата си е дете. И се притиска към майка си…

- Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.

- Значи, не вие към него, а той към вас?

- Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.

- Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?

- Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!

- Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?

- А защо не ми показахте бъдещето?

- Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган" ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.

- Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?

- Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.

- Не! Искам да съм любимата жена!

- Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?

- Не… Не съм готова. Трябва да помисля.

- Разбира се, ние даваме време за размисъл.

- А съвети давате ли?

- Охотно и с удоволствие.

- Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?

- Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.

- Мислите ли, че ще помогне?

- Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.

- Ще помисля…

№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.

№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета. 

 

източник: http://spisanie8.bg/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0/2994.html

Силната жена...

Почти всяка втора жена твърди, че е силна. Също както всеки втори мъж твърди и си вярва, че е истински мъжкар. Но това че можеш сама да си изкарваш прехраната, да си смениш крушката, да се грижиш за себе си и да сдържиш сълзите си пред мъж, не те прави силна жена! Още по-малко мъжко момиче! Защото, миличка...
Когато мъж нарани силната жена тя продължава напред. Не разгласява на всичките си приятелки каква героиня е, не публикува десетки постове във Facebook от типа: „Да се смееш, докато сърцето ти плаче – това е истинската сила!” или „За да започнеш начисто, първо трябва да се отървеш от боклуците в живота си!”
Силната жена не се срамува да плаче. Но, когато го прави не търси глупави оправдания за сълзите си. Не се тупа в гърдите колко независима и самодостатъчна е всъщност. Защото силната жена е достатъчно силна да приеме женската си слабост! И да признае, че не е свръхчовек!
Силната жена никога, абсолютно никога не съжалява за грешките си! Тя им се наслаждава и... се поучава.
Силната жена не парадира с достойнствата и успехите си! Не говори за тях, не ги натрапва, защото знае, че ако наистина ги притежава, те ще са очевадни, а не - обясними!
Силната жена не крие слабите си места. Тя ги използва за примамка!
Силната жена не се опитва да се промени, а да се усъвършенства! Но силната жена не копира поведението на други. Тя не е имитатор, а играч със собствен стил, който непрекъснато развива!
Силната жена осъзнава какво излишно губене на време и усилия е да бъде силна жена, когато перфектно се справя с това да е просто… Жена!

източник: https://www.facebook.com/RecnataPrincesa

Думите и вятъра

Един ден млада жена обидила най-добрата си приятелка, като се държала грубо и неучтиво с нея. Тя веднага съжалила за постъпката си, но било прекалено късно. Приятелката й не желаела да й прости. Каквото и да опитвала младата жена, усилията й били напразни.
В стремежа си да поправи стореното тя отишла при най-възрастния мъдър мъж в града за съвет. Старецът я изслушал търпеливо, за да разбере колко сериозна е младата жена и колко силно иска да й бъде простено.
Той й обяснил, че понякога за да поправим грешките си, трябва да положим наистина големи усилия. Затова я попитал: “На какво си готова, за да изкупиш вината си?” Отговорът бил: “На всичко!”
Като чул горестите й вопли, старецът усетил колко е голямо отчаянието й и осъзнал, че трябва да й помогне не само да разреши проблема, но и да промени характера си.
- Две неща са нужни, за да постигнем желаната промяна – казал той. – Първото е доста трудно. Вземи най-големите си възглавници с птичи пух и пробий малка дупка във всяка от тях. После, преди да изгрее слънцето, остави по едно перо на прага на всяка къща в града. Когато свършиш, се върни при мен. Тогава ще ти кажа каква е втората ти задача.

Младата жена се забързала към къщи, за да изпълни заръката, макар че й било мъчно за възглавниците, понеже били доста скъпи. Цяла нощ бродела в студа от врата на врата и внимавала да не пропусне някоя. Пръстите й замръзнали, а острият вятър пълнел очите й със сълзи. Тя тичала през тъмните улици, щастлива, че има нещо, което ще й помогне да върне доверието на приятелката си. Когато небето започнало да просветлява, тя оставила последното перо.

На изгрев слънце жената се върнала при стареца. Била изтощена, но щастлива, че усилията й ще бъдат възнаградени.

- Възглавниците са празни. Пред прага на всеки дом оставих по едно перо.

- Сега – казал й старецът - се върни и отново напълни възглавниците с перата. Тогава всичко ще бъде както преди.
Жената била потресена от чутото.
- Това е невъзможно! Вятърът отнасяше всяко перце в момента, в който го оставях пред къщата! Ти не ми каза,че ще трябва да събирам перцата обратно! Ако това е втората задача, то тя е неизпълнима и нищо няма да бъде както преди!

- Права си – казал старецът. - Никога не забравяй, че всяка от думите ти е като перо, отнесено от вятъра. Веднъж изречена, никакво усилие, независимо колко е сериозно и колко дълбоко от сърцето ти идва, не може да я върне обратно.

Притча

Подбирайте думите си добре и мислете, преди да ги изречете, особено пред онези хора, които истински обичате!

Опората

 Много хубаво четиво за разсъждение...


Собственик на бизнес бил затънал в дългове и не успявал да ги върне. Сделките, които сключвал, не били толкова изгодни, работниците му искали по-добри условия на труд и по-високи заплати, банките го притискали за парите, доставчиците му си искали дължимите плащания. Отчаянието било пълно. Така той стоял на една пейка в парка, обхванал главата си с ръце, чудейки се дали има нещо, което може да спаси фирмата му от фалит.

Внезапно към него се приближил възрастен мъж и му казал: “Виждам, че има нещо, което те тревожи...”

Това накарало бизнесмена да излее душата си пред непознатия. Той го изслушал търпеливо и след това казал: “Вярвам, че бих могъл да помогна.”

Попитал мъжа за името му, след това извадил чековата си книжка, попълнил един чек и му го подал с думите: “Вземи тези пари. Нека се срещнем тук точно след една година. Тогава ще ми ги върнеш и ще ми разкажеш какво е станало.”

След това се обърнал и се изгубил сред тълпата в парка.В първия момент бизнесменът не могъл да осъзнае какво точно се е случило. Всичко му се струвало като в сън. Единственото доказателство за случилото се бил чекът, който държал в ръката си. Погледнал го и почти щял да припадне от изненада. Сумата, която била вписана в него, била 500 000 долара, а самият чек бил подписан от Джон Рокфелер, един от най-богатите хора в света.

“Мога да разплатя всичките си дългове веднага!” – осъзнал мъжът. Но вместо това, той решил да не осребрява чека, а да го прибере в сейфа си. Чекът му давал така желаната от него сигурност, но той решил, че ще направи още един последен опит да спаси бизнеса си със собствени сили.

С възобновен оптимизъм бизнесменът предоговорил вече сключените неизгодни договори, успял да се разбере с банките и доставчиците си за отсрочка в плащанията. Реализирал и няколко големи продажби. Само след няколко месеца успял да изплати всичките си задължения, а бизнесът му отново започнал да просперира.

Точно една година по-късно той се върнал в парка с неосребрения чек в джоба си. В уреченото време се появил и възрастният човек. Но точно, когато бизнесменът щял да му върне чека и да му разкаже историята си, се появила медицинска сестра, задъхана от бързо ходене, която хванала стареца.“Така се радвам, че успях да го настигна и заловя”, казала тя. “Надявам се, че не Ви е притеснил много. Той често бяга от старческия дом и разказва на хората, които срещне, че е Рокфелер.” След това отвела стареца.

Бизнесменът стоял там зашеметен от чутото. Цяла година той купувал, продавал, сключвал сделки и водел преговори така, сякаш разполага с подкрепата на половин милион долара!

Внезапно осъзнал, че не парите – въображаеми или истински, са това, което е преобърнало живота му. Причината била в придобитите увереност и самочувствие, че има власт да постигне целта, която преследва!

10 те божи заповеди - нов прочит

Преди време бях попаднала на един интересен блог и от там на една интересна публикация на проф. Ричард Уайзман, който преди доста време беше решил, че класическите 10 божи заповеди, които знаем от Библията, са може би твърде остарели за новата информационна епоха и предложи на читателите си да помислят за нови правила, които да следваме в живота си.

Времената се променят и съответно и ценностите с тях. Скоро прочетох едно добро предложение за осъвременяване на 10-те божии заповеди. Ето от кого и от къде:

Проф. Ричард Уайзман – преди доста време беше решил, чекласическите 10 божи заповеди, които знаем от Библията, са може би твърде остарели за новата информационна епоха ипредложи на читателите си да помислят за нови правила, които да следваме в живота си.

Идеята ми се стори много добра и реших да помисля кои са правилата, в които вярвам днес, които определят моя морален мироглед и които бих спазвал съвестно. Оказа се, че никак не е лесно да се формулират, да не говорим за спазването.

Все пак, след доста умуване и медитиране успях да формулирам не 10, а даже 11 заповеди, които сам си налагам и обещавам да спазвам. Някои от тях не са нови – просто старите вършат добра работа и днес, – но съм им дал свое обяснение – нещо, което древните евангелисти са пропуснали да направят.

Ето ги и тях – моите лични божи заповеди на 21 век. Номерирал съм ги за удобство, а не по важност.

1.      Бъди промяната, която искаш да видиш в света. Ако ти не започнеш – кой друг?

2.      Не се сърди на хората за това, че чакат някой да ги поведе, а вземи, та ги поведи ти. Бъди лидерът, когото те да последват. Те ще ти бъдат благодарни за това.

3.      Не мрази! Хората, които са ти сторили зло, най-вероятно са го направили без зла умисъл. Може просто да са нещастни по своему.

4.      Не лъжи! Интернет е голям и информация дебне отвсякъде. Лъжата ти ще бъде хваната за минути.
Допълнение: Не пиши в блога без да си проверил информацията поне от три източника.

5.      Споделяй доброто с другите, защото то е толкова малко в този свят и толкова рядко го забелязваме.

6.      Не кради! Нито материалните блага, нито продуктите на умствения труд на ближния. Уважавай авторското право, въпреки човеконенавистните закони и монополистите, които твърдят, че го защитават.

7.      Не убивай! Животът е твърде кратък и често сами си го превръщаме в ад. Но поне имаме шанс да се научим на нещо, докато сме живи.

8.      Не се кланяй на идоли! Независимо дали е всепризнат политически лидер или просто гадния ти шеф. Бъди себе си. Открий себе си. Вярвай в себе си.

9.      Не изневерявай! Нищо после няма да може да ти върне изгубената любов. Ако толкова не си виждал цици – интернет голям.

10.    Почитай семейството си и личното си време. Обичай всеки ден от живота си. Онова, което си пропуснал в общуването с близките си, никоя работа няма да ти го върне.

11.    Работи онова, което обичаш. Не се продавай за пари. Парите няма да те направят щастлив. Богатите също плачат.

Какво мислите вие? Има ли други „заповеди“, които трябва да спазваме днес? Кое е най-важното, което трябва да опазим в себе си, за да останем човеци на днешното време?

Добавете вашите предложения тук или в собствения си блог, ако имате такъв, но дайте връзка към този пост. Нека видим в какво вярваме днес.

Източиник:http://silvermountain.wordpress.com/2010/03/04/10-commandments-of-21-century/

Не е важно какво ще кажеш, а как

Една петъчно следобедна притча:      

Един източен цар имал заплашителен сън. Той сънувал, че му падат всички зъби един след друг. Обезпокоен, повикал своя гадател. Той изслушал внимателно съня и се обърнал към царя:

          - "Трябва да ти съобщя една тъжна вест. Така, както губиш на сън зъбите си един след друг, так аще загубиш всичките си подчинени."

      Тълкуването на гадателя ядосало много царя. Той заповядал да гадателят да бъде хвърлен в тъмница. Тогава накарал да повикат друг гадател. Той изслушал съня и казал:

           - "Аз съм щастлив да ти съобщя една приятна вест. Ти ще станеш по-стар от всички свои приближени. Ти ще ги надживееш."

      Царят се зарадвал и го възнаградил богато. Царедворците били много учудени. "Ти всъщност не не каза нещо по-различно, от твоя беден предшественик. Защо тогава той беше наказан, а ти - щедро възнаграден?" - попитали те. Гадателят отговорил:

           -  "Ние двамата еднакво възприехме съня, но важно е не само какво ще кажеш, но и как  ще го кажеш."

Коя е най-красива

Една хубава притча...

Веднъж група мъже започнали да спорят – как изглежда най-красивата жена? Един обичал огнено-черни, като въглен очи, с изгарящ поглед. Друг харесвал сиво-сини, бездънни и дълбоки като небето. Трети пък предпочитал кафеви - топли и усмихнати... И за косата – единият казвал, че е по-хубава късата, а другият настоявал, че е дългата, люлееща се на вълни чак до петите. Едни се възхищавали на висока, величествена осанка, а други предпочитали малки, нежни и изящни фигури...

И всеки си мислел, че неговото мнение и описание е най-точното и не спирал да убеждава останалите в правотата си. Виждайки, че така няма да стигнат до единодушие, накрая решили да отидат при един живял и помъдрял възрастен човек и да чуят неговото мнение:

- Ние започнахме да спорим – разказали му те, - и така и не успяваме да се разберем. Кажи ни, почтени човече, коя е най-красивата жена?

Дълго гледал старецът към белеещите зад облаците върхове на далечната планина и накрая, усмихвайки се ведро, отвърнал:
- Любимата...