Къде...въпроса на живота?

Ученици ми задават същия въпрос: Къде да кандидатствам, какво да уча и има ли значение и в тези случаи предпочитам да отговоря с един от описаните казуси в една от книгите на Алан Пийз :

    Франк, мъж на 44 години, ми беше зъболекар. Имаше къща на морския бряг за един милион долара, луксозна кола и винаги беше зает. Според стандартите на повечето хора той беше успял в живота. Веднъж се срещнахме в търговския център и пихме кафе. 
       АЗ: Как върви бизнесът, Франк?
       Франк: (с неохота): Горе- долу...
       Аз: (шеговито): Ей, Франк, живееш на морския бряг, имаш си работа и изкарваш толкова пари. Няма как да не е добре.
      Франк: Живот, Алън.
      Аз: Ако не ти харесва, Франк, защо не го зарежеш и не се хванеш с нещо друго?
      Франк: (с нетърпящ възражение глас) Защото съм зъболекар, винаги съм бил зъболекар - това мога.
     Аз (с интерес): Аха ...и кога реши да станеш зъболекар, Франк?
     Франк: Когато бях на осемнайсет години. Когато кандидатствах в университета, не успях за медицина и следващото ми желание бе зъболекарство.
     Аз: Харсва ли ти да си зъболекар?
     Франк: (откровено) Не особенно, но изкарвам пари
    Аз: Ако един осемнайсетгодишен студент ти влезе в кабинета и ти каже какво да правиш с живота си през следващите двайсет години, ще го послушаш ли?
   Франк: (смее се) Един осемнайсетгодишен няма кой знае какво да каже за живота на човек на четирийсет и четири.
   Аз : Значи няма да го послушаш?
   Франк: По никакъв начин!
   Аз: Тогава, защо си...?

Тук всеки да си отговори както си иска, но нека да не влияем на децата си само защото трябва да бъдат студенти и това само за да се похвалим пред приятели и познати. Те също искат да са на "ниво", да не изостават от общоприетите норми и т.н., и накрая много завършили, много безработни висшисти и хора работещи работа която не харесват. И за това най-важното е наистина да могат да бъдат себе си, да открият какво им харесва да правят и да се реализират, нещокоето в последно време е много трудно.