Трудната комуникация

Уж всички говорим на един и същ език, а често не се разбираме. Аз за себе си имах мнение, че съм човек, който разбира другите около себе си, но вече втори път попадам в ситуацията като следната притча: всеки говори, но единия май е глух за думите на другия и вече сам за себе си си е дал отговорите на предстоящите въпроси.

Съседът на един глух човек бил болен.
Глухият разсъждавал:
"Ако посетя този нещастен млад човек
не ще мога да чуя нищо от онова, което той ще ми каже.
Но ако не отида, той ще си помисли, че съм безсърдечен.
Ще трябва просто да се досетя за онова, което той казва.
Най-напред ще кажа: "Как се чувстваш,
мой нещастни приятелю?" Тогава той ще отвърне:
"Добре съм" или нещо такова. след това ще кажа:
"Благодари на Бог. Какво трябва да приемаш през
устата?" Тогава той ще отговори:
"Някакъв шербет". Или може би:
"Малко бобена супа". И аз ще кажа:
"Великолепно! Кой лекар се грижи за теб?"
Тогава той ще ми отговори: "Д-р Еди-кой-си".
И аз ще кажа:"Това е добре.
Голям късметлия си, че си в такива добри ръце"
Подготвил се старателно за срещата,
глухият посетил съседа си.

"Как си" - попитал той.
"Умирам!" - отвърнал немощно болният.
"Блaгодари на Бог - казал глухият. -
Какво трябва да приемеш през устата?"
"Отрова!" - прошепнал болният.
"Прекрасно!" Кой лекар се грижи за теб?" -
попитал глухият. "Ангелът на смъртта!" -
промълвил несвързано болният с пребледняло лице.
"Това е добре. Имаш голям късмет,
че си в такива добри ръце" - казал глухият и си тръгнал,
много доволен от себе си.
На свой ред болният останал удивен и не можел да си
отговори какво толкова е извършил, че да предизвика
такава голяма омраза у съседа си.

Подпис:Всички жени

Една шивачка стояла на брега на една река и шиела. Изведнъж напръстникът ù паднал вътре. Тя започнала да плаче. В  този момент се появил Господ и я попитал:”Защо плачеш, мило дете?”. Шивачката обяснила, че напръстникът ù паднал във водата и че той ù е нужен, за да помага на мъжа си в прехранването за семейството. Бог потопил ръката ù във водата и ù сложил златен напръстник със сапфири. „Това ли е напръстникът ти?” попитал Господ. Шивачката казала „Не”. Господ отново потопил ръката ù в реката и сложил на пръста ù златен напръстник с плочка от рубини. „Това ли е напръстникът ти?” отново попитал той. Отново шивачката казала „Не”. Господ отново потопил ръката ù и този път тя извадила кожен напръстник. отново Той я попитал: „Това ли е твоят напръстник?”,  този път тя казала „Да”. Бог бил много доволен от честността на момичето и затова ù дал и трите напръстника. Шивачката си отишла вкъщи щастлива. 

    Няколко години по-късно шивачката се разхождала със съпруга си край реката. Внезапно той паднал във водата и се изгубил под вълните. Когато тя се разплакала, отново се появил Господ и я попитал „Защо плачеш, мило дете?”. „О, Господи, мъжът ми падна в реката!” Господ влязъл в реката и измъкнал от там Джордж Клуни. „Това ли е мъжът ти?” попитал той. „Да” отговорила плачейки шивачката. Господ бил бесен – „Ти лъжеш! Това не е вярно!” Шивачката отговорила: „О, прости ми, Боже! Ти не разбра правилно отговора ми, това е надоразумение. Помислих си, че ако бях казала „Не” за Джордж Клуни, ти щеше да излезеш с Брат Пит. Ако бях казала „Не” и за него, ти щеше да извадиш мъжа ми. Ако аз тогава бях казала „Да”, ти щеше да ми дадеш и тримата. Господи, аз не съм в такова здрава и няма да мога да се грижа и за тримата, затова казах „Да” на Джордж Клуни. И така, Господ ù разрешил да си го запази.

Поуката от приказката е: 

За каквото и да лъже жената, то е с добро и честно намерение и 

в интерес на всички. Такава е историята и ние сме съгласни с 

нея.

Подпис:

Всички жени

Когато има желание

И един готин виц за настроение...

Двама мъже вървят по улицата. Пред тях вървят две жени.

Единият казва:

- Гледай! Виждаш ли ги онези двете жени? Тази отдясно е жена ми, а тази отляво е любовницата ми. И да ти кажа честно, тя е перфектна любовница.

Вторият:

- Стига бе! Тази отляво е моята жена, а тази отдясно е моята любовница. И аз да ти кажа честно, тя е перфектна любовница.

Изведнъж и двамата се усещат и замлъкват, а после в един глас добавят:

- Значи могат, тяхната мамка, когато поискат

Характеристика на селската пръчка

Селската пръчка е ендемичен вид за българското общество. Словосъчетанието отдавна е устойчив конструкт, който хвърчи от уста на уста и с който се отбелязват определен тип момиченца и женички. Докъде обаче се простира понятийната рамка на "селска пръчка". Кои са основните белези на този интересен и обсъждан социален вид, който така ясно го дискриминират от останалата фауна на родната джунгла с етикет БеГе общество.

В самото начало не мога да пропусна интересния факт, че представителите на селските пръчки са изключително и само от женски пол. Предполага се, че за да осигурят продължение на вида, селските пръчки използват поредица от заучени посредством телевизионните предавания ритуали, водещи до сношение с мъжки от друг вид на българската фауна. Въпросните сношения очевидно в голямата си степен се осъществяват без предпазни средства и водят до продължение на вида селска пръчка.

На чисто биологична основа селските пръчки до голяма степен притежават първичните и вторични белези на нормалните хомо сапиенс индивиди. Видът селска пръчка обаче се дистанцира от своите биологични братовчеди благодарение на редица външни и поведенчески черти.

На първо място като стабилна характеристика се очертават леопардовите щампи, т.е. дрехи и аксесоари, носещи характерната за леопардите окраска. Оказва се обаче, че селските пръчки козината си менят, но нрава не. С други думи техните одежди могат да бъдат и в други екзотични животински принтове като зеброво, тигрово и жирафово. Допуска се и наличието на друг тип щампи, сходни с животински окраски, за които аз не съм чувал или не успявам да разпозная с невъоръжено око на улицата.

Друг отявлен външен белег на селската пръчка е т.нар. физиономия "пилешко дупе" или duckface (от англ. - патешка мутра). Изглежда въпросното лицево изражение е естествено за този причудлив вид. В над 98% от направените фотографии на селски пръчки този белег е наличен и изключително ясно изразен. Предполага се, че останалите 2% от наблюдаваните селски пръчки са млади и неуверени представителки на вида, които като защитна реакция спрямо социалните хищници известни като "хейтъри", емулират друго лицево изражение, заучено посредством наблюдение на представителките на вида хомо сапиенс. Въпросната защитна реакция изчезва веднага след намесата на социокултурните фактори, които развиват в селските пръчки сляпа резистентност към нападките на хейтърите.

С това се изчерпват външните белези, които отличават селската пръчка от обикновените хора. Представителите на този вид обаче демонстрират и набор от чисто поведенчески черти, които да направят границата между тях и класическия хомо сапиенс отличителна.

Основна тенденция в поведението на селските пръчки е проявата на вербална агресия, която е както средство за защита спрямо нападките на хейтърите, така и инструмент за атака срещу същите. Всички доводи против съществуването на вида и всички критики върху социалното му поведение срещат неразбиращото равнодушие на селската пръчка, която реагира с тирада от обиди и нападки, насочена към хейтъра. В случай, че селската пръчка пък иска да затвърди своя статут във вида, тя задължително проявява вербална агресия спрямо предварително избрана жертва, независимо дали последната е обикновен човек, хейтър или друг вид от социума.

Ако обаче селската пръчка срещне силен и трудно победим съперник, тя търси помощ от други представители на вида. Чрез ясна система от сигнали, съдържащи много "Муце", "Скъпичка", "Любима" и т.н. застрашената селска пръчка успява да събере около себе си още поне 2-3 себеподобни и с обединени усилия да се опълчат на иначе костеливия социален хищник.

Към отличителна тенденция селските пръчки са склонни и в музикалните си предпочитания спрямо останалите видове. Очевидно поради ограничен интелектуален капацитет, селската пръчка набляга на елементарни стилове като чалга, поп-фолк, комерсиална поп и денс музика.

Последният фактор, който отделя селските пръчки като друг вид в рамките на българското общество, е поведението на останалите видове спрямо този, което се изразява в отявлена неприязън, омраза и чести нападки с цел заличаването или поне ограничаването на разрастването на вида селска пръчка.

До момента не е открит метод, по който видът да бъде премахнат, а и самата селска пръчка изглежда необходима за поддържане на биологичното разнообразие в рамките на родния социум. Въпреки усилията на естествения враг - хейтъра, нито една от двете популации не взема превес в сблъсъка помежду им, което пък на свой ред поддържа до голяма степен видовия баланс.

Препоръчително е при сблъсък с представител на вида селска пръчка да се избягва вербален и интимен контакт, а физическият да бъде ограничен до естествена самоотбрана с бухалка или мачете.

от:http://div.bg/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D1%8A%D1%87%D0%BA%D0%B0_l.a_i.209750.html

Характеристика на селския бек

Има един вид, познат по нашите ширини под научното име „селски бек“. Всички сме го виждали, а някои от нас дори са опитвали да влязат в контакт с него, но поради мерки за сигурност, са се отказвали навреме.

По официални данни, този вид човекоподобни са изключително устойчиви и издържат дори на радиация. Учените твърдят, че видът е на път да изчезне, защото е регистрирана засилената му миграция към Испания и Португалия преди около 7-8 години. Но ние сме доста скептично настроени към това твърдение, защото сме чували, че селският бек се сношава с множество женски и не използва предпазни мерки. Което от своя страна води до бързото разрастване на вида.

Какви са основните характеристики на този природен феномен и по кои отличителни белези ще го разпознаете? Четете и ще разберете!

Селският бек признава един вид обувки – чехлите. Не зависимо дали се намира на плажа, на бензиностанцията или в бара, той винаги предизвестява пристигането си с едно равномерно и благозвучно шляп-шляп-шляп...

Носи тъмните очила и в най-дъждовното време, които задължително са с бъбрековидна форма и огледални стъкла.

През деня залага на потниците, а вечер – на риза с вдигната яка. Каквото и да е облякъл обаче, ще го разпознаете по огромните надписи Armani, Gucci, D&G или Cavalli. Запомнете, селският бек, разпознава само тези 4 марки. Останалите го объркват.

Ако случайно работите в магазин за дрехи и попаднете на такъв екземпляр, винаги, абсолютно винаги му предлагайте дрехи с поне 2 размера по-малък от неговия. Повярвайте, ще си спестите много главоболия!

В разговор със селски бек, ще го разпознаете и по характерното за този вид цъкане, което се получава при триенето на езика със зъбите, най-вероятно в опити да се извади заклещена люспа от домат или семка.

Най-силно селският бек се откроява в дискотеката. Той е шумен, мирише на странна смесица от сапун Фа, секрет, мента и тоалетна вода Mediterraneo на Antonio Banderas. Танците му се състоят от сложна комбинация на наведена глава, високо вдигнати ръце, мощно пощракване с пръсти и периодично пляскане.

Препоръчително е да не влизате във вербален, а още по-малко в интимен контакт с представител на този вид. Най-малкото, защото простотията му е толкова силно радиоактивна, че може да ви зарази на секундата!

от: http://www.beu.bg/%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%BA-news5873.html

Урокът от училище

Една хубава статия. Дано я прочетат повече разбиращи хора!

Това е въпрос, който вълнува почти всеки ръководител, и – за съжаление – мнозина така и не успяват да открият отговора му. А той е много прост, но за да стигнем до него, трябва да си изясним някои особености на човешкото мислене.

Спомнете си средното училище – сега вероятно паметта ви услужливо ви насочва към вечерните светлини на абитуриентския бал, фееричните рокли, вихъра на танците…и едно уморено утро, в което се кълнете, че пак ще се срешнете след десет години. Но това е краят; а преди него има други неща, които уж сте забравили, но всъщност само се опитвате да се убедите, че е така. Реално, те ще бъдат с вас до края на живота ви.

…Влиза учителката и отваря дневника. Отличниците, привидно отегчени, се надяват да изпитат тях – не вреди да докажеш още веднъж превъзходството си над околните (по-късно тези хора за цял живот ще запазят презрителното си отношение към онези, „тъпите”, дето бачкат в цеха). Двойкаджиите треперят – и така ще треперят до края на живота си с усещането, че са неподготвени за случващото се около тях. Ще завиждат на „отличниците”.

А учителката вдига един от средните ученици, той излиза пред дъската и почва да говори.

Вътрешно отличниците се надяват изпитваният да сбърка, за да вдигнат тях и да им дадат възможността да докажат, че … впрочем, вече го казахме. Двойкаджиите се молят оня отпред да се задържи, колкото се може по-дълго и ако той не успее, почват да го мразят – не е успял да ги спаси.

А на тези, които са със среден успех, им е все едно – те просто са се примирили, че животът е такъв –ред от успехи и несполуки – и просто чакат всичко това да свърши. Както казахме – с един прекрасен бал…

Класът екип ли е? Очевидно – не. Ако учителката призове отличниците да помагат на двойкаджиите (което тя понякога прави), първите свиват рамене и обещават, но вътрешно решават, че срещу природата не може да се върви – който си е тъп, остава си такъв до гроб. И само кимат с фалшиви усмивки. Малко по-късно двойкаджиите им го връщат в часа по физическо възпитание, като ги изключват от първия отбор по нещо си.

Бъдете сигурни –и училището да се запали, тези деца няма да станат екип. Причината – има конкуренция, която реално се поощрява чрез оценките (в момента), а после се задълбочава в живота. Ако на тези ученици почнеш да обясняваш, че те всъщност имали обща цел – училището да е първо по успеваемост – ще те помислят за луд. Само че повечето наши мениджъри и директори отправят точно такива призиви и се учудват, че нямали ефект. Няма как да имат.

(Тук ще вметна – не може да се създаде екип за неограничено дълго време. Тук под „екип” разбирам колектив, който да работи ефективно без пряката намеса на лидера. В този смисъл Хитлеровите или Сталиновите генерали не са екип, а група колеги, всеки от които „препъва” останалите и иска да се хареса на лидера. А аз визирам екип, който е в състояние да се самоуправлява и да постига резултати без указания отвън).

И така - успешен екип се създава за постигане на конкретна цел – например проект – като тази цел е ясно дефинирана във времето със срокове. Технологията е максимално проста – на участниците в екипа се казва, че ако успеят, ще получат значителен бонус. Ако не успеят – наказанието ще е жестоко. А тънкостта е в друго – целта се задава така, че всеки да има само част от знанията или уменията за постигането й. Тоест, да няма „отличници” (можещи сами да я постигнат) или „двойкаджии” (неможещи да допринесат с нищо за успеха). Повтарям – изискват се три неща:

1. Правилно дефинирана цел, лимитирана във времето.

2. Правилен подбор на участниците в екипа – всеки да носи в себе си част от решението.

3. Стресова ситуация.

Ако целта не може да се промени, сменя се съставът на екипа. Ако съставът е фиксиран и искаме да ги накараме да се сработят, подбира се друга цел. Но, така или иначе, гореизброените три условия трябва да са изпълнени.

Понякога след постигането на целта остава „остатъчен ефект” под формата на добра колегиалност, което също не е за пренебрегване. Както, впрочем – и задължението ви да организирате бляскав „абитуриентски бал” накрая. Подобни неща, както казах в началото, се помнят.

Успех!

автор:

Тимур и неговите командоси

един прекрасен следобед

Във фейсбук преди седмица един съученик пусна съобщение за среща с кафе, разходка и дори тестдрайф на готина кола. Помислих си, че на това примамливо предложение ще се отзоват доста съученици и реших да съм една от многото, но като отидох на кафето се оказахме само двамата и другият ни съученик от Поморие, който ни очакваше там. Прозвънихме на един двама, но пак никой не реши, че това е по-приемливо от това да почистят и да имат рутинни занимания. Ние обаче имахме задача за деня, аз имах тест драйф на Шкода Рапид, Иван пък беше решил да открие още двама съученици изгубени във времето от преди 25 години и за това отидохме до офиса, взехме списък на съучениците си и потеглихме до Поморие, там помориеца вече ни очакваше, седнахме да хапнем и да обсъдим кой, кого и кога е видял и дали ще дойда на определената среща. Звъннахме на друг наш съученик в Цариград да го чуем и да му поръчаме повече баклава да донеса като идва. Докато си изяснявахме всичко се оказа се, че за тези двама от съучениците имаме само малка и дефицитна информация за тях. Ама друго си е като сме три глави и мислим заедно, веднага се консултирахме с още един (Христо) за това къде може да живее Николай от Каблешково. Ориентирахме се и нали сме на тест драйф веднага отскочихме до Каблешково. Дори и това, че аз карах и не съм от най-ориентираните, но по даденото описание решихме да спрем пред една къща и да разпитаме. Оказа, че сме на точното място и дори Николай е там. Ние, че се зарадвахме беше ясно, но Николай как се изненада - това беше за снимка. След един хубав разговор и това, че го каним на среща на класа, ние си продължихме мисията - да ходим да ядем торти "Захаро". Взехме по пътя и едни фен на Шкода за да споделим и с него удоволствието от новата кола. Хапнахме както се полага различни торти и отидохме до брега да се поснимаме с колата. Все пак и спомени трябва да има. На връщане отидохме до дома на другата ни съученичка (Донка), за която нямахме никаква информация и майка и ни даде телефона. Проведохме едни хубав разговор и с нея, доста ни се зарадва и така и неусетно минаха няколко часа, които прекарах страхотно и се сетих за следната притча в която хората броят за живот само хубавите моменти. 
Просто искам да благодаря на двамата ми съученици, че добавиха още хубави моменти към моя живот. 
Ето я и притчата - търсачът и снимки за спомен:

"Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел:Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: В ляво - това, което го е зарадвало. В дясно - колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време..."