притча за приятелството

Младеж решил да се ожени. Седмици наред подготвял сватбата. Един ден се обърнал към баща си:
- Татко, имам една молба към теб. Не мога всичко да свърша сам, моля те, ето ти списъка на моите приятели. Обади им се и ги покани на моята сватба.

- Добре, сине - отговорил бащата.

В деня на сватбата синът отишъл при баща си и ядосан му рекъл:

- Татко, аз те помолих да се обадиш на всички мои приятели!

- Така и направих.

- Но в моя списък имаше 50 души, а тук виждам само 10.

- Сине, аз се обадих на всички - на всичките 50 души.

На всеки казах, че звъня по твоя молба, тъй като имаш проблеми и ти е нужна помощта на приятелите. Помолих всички да дойдат в указаното време и място. Затова не се оплаквай сине, всички твои приятели са тук сега!

източник: http://www.obekti.bg/chovek/9441

Още нещо на темата мъже - жени

   Хареса ми една преминала на бързо публикация във Фейсбук, което отваря нови и нови въпроси. След като казваме на човека до себе си, че го обичаме всъщност дали се отнася само до това, че е другата част от нас самите или просто употребявайки тези думи ние си търсим извинение за наше поведение и до толкова сме злоупотребили с това, че не носи удовлетворение, а изостря сетивата за предстоящи неприятности и проблеми. 

   Но примера е чудесен за разновидността на човешките взаимоотношения.

    Женски семинар в Лондон на тема:

 „Как да живеем в любов и разбирателство с мъжа си”. Говорителката пита присъстващите дами:

   - Коя от вас обича своя мъж? Всички вдигат ръце. 

   - А кога за последен път сте му казвали това? 

  Някои отговарят, че днес, други – вчера, трети не помнят. Тогава говорителката помолила жените да вземат телефоните си и да пратят на своя любим sms с текст „Скъпи, обичам те!”.

   След това дамите трябвало да разменят телефоните си и да прочетат на глас получените в отговор съобщения.  

   Ето и някои от тях: „Кой е?” „Майко на децата ми, да не си болна?” „И аз те обичам.” „Какво пак е станало с колата?” „Не разбирам какво искаш.” „Какво пак си направила?! Този път няма да ти простя!” „?!?” „Не увъртай, а кажи колко ти трябват.” „Да не сънувам?” „Ако не ми кажеш на кого всъщност си искала да пратиш това съобщение, ще те убия!” „Молил съм те да не пиеш. Ако си се изморила от мен, ще си отида.” „Каквото и да искаш, отговорът е НЕ!"

За любовта

За любовта е изписано много. От романи до сентенции, едни поучителни други вълнуващи, трети вдъхновяващи и във всички има истина. Тя любовта си има безброй лица и провидения. Ето една истинска история, която показва голямата истинска любов. Историята е публикувана в pozitivnoto.com 

Денят беше започнал с обичайното за болниците забързано темпо, когато към 08.30 сутринта възрастен мъж дойде в отделението, за да свалим конците от палеца на ръката му. Изглеждаше около осемдесет годишен. От неспокойното му поведение си личеше, че бърза за някъде. Когато го погледнах, той с треперещ от нервност и вълнение глас ми каза, че в 9 сутринта има много важна работа. Със съжаление поклатих глава и го помолих да седне и да изчака. Знаех, че всички доктори са заети в този момент и ще могат да му обърнат внимание след не по-малко от час.

Но виждайки го с каква тъга и отчаяние в очите поглежда към часовника си, нещо в мен трепна и не издържах. Повиках го в манипулационната. И без това в момента нямах други пациенти, реших аз да се заема с обработването на раната му.

Прегледах го и се уверих, че ръката му е зарастнала добре. Консултирах се с един от докторите и взех необходимите инструменти за сваляне на конците и медикаменти за обработване на раната. По време на манипулацията се разприказвахме с пациента. Не можах да се стърпя и го попитах:

- Вероятно имате запазен час при някой доктор, щом бързате толкова.

- Не, не е това. Съпругата ми е болна и аз трябва да успея да отида до друга болница, за да я нахраня.

Попитах го какво й има. И докато аз свалях конците от пръста му и промивах шева, старецът ми разказа, как преди няколко години са й открили Алцхаймер. Виждайки го как не сваля очи от часовника, го попитах, дали съпругата му ще се притесни, ако той днес закъснее малко. Но какво беше удивлението ми, когато чух отговора на възрастния мъж:

- За съжаление състоянието й се влоши и през последните 5 години тя дори не ме разпознава. Изобщо не знае, какъв съм й аз... – изрече той със странна смесица от болка и примирение в гласа.

Чувайки това, аз възкликнах изумен:

- Но въпреки, че тя дори не знае кой сте, вие отивате там всяка сутрин?!

Междувременно бях приключил работата по раната му. Изправяйки се, старецът ме потупа бащински по рамото, усмихна ми се и въздъхна:

- Да, тя вече не знае кой съм аз. Но аз все още знам коя е тя!...

Горчива буца заседна на гърлото ми и с усилие сдържах сълзите си. Думите на възрастния мъж отекваха в съзнанието ми, дълго време след като той си беше отишъл.

И вече знаех:
 Това е Любовта, за която всички мечтаем в своя живот!
Въпреки коварната болест, тази жена бе изключително щастлива, да има толкова любящ, грижовен и верен съпруг до себе си. Защото истинската любов не е само физическата страст, не е просто романтични мигове. Истинската любов е способността да приемеш всичко! Всичко онова, което е било някога, което е сега, и което тепърва ще бъде...

И това ще мине...

Дали защото вече е лято и жегата си казва думата или просто ние застигнало онова китайско проклятие Дано живееш в интересни времена, първото от три жестоки проклятия (другите две са:Дано привлечеш вниманието на властите и Дано намериш онова, което си търсиш), но умората си е умора, а събитията не спират и динамиката е наистина уморителна. В такива моменти си прочитам една хубава притча, има я и в поне още три варианта, но сега ще я предложа в този и дано бъде лек против това проклятие:
  
Имало едно време един султан, който бил обграден от мъдри хора. Една сутрин, както си говорели, те забелязали, че султанът е твърде умислен.

- Какво Ви има, Ваше величество? – попитал един от мъдреците.

- Объркан съм – отговорил султанът.  Има моменти, когато съм обзет от меланхолия и се чувствам неспособен да изпълнявам задълженията си. Друг път се чувствам замаян от всичката власт, която притежавам. Бих искал да ми направите талисман, който да ми помогне да бъда в мир със себе си.

Мъдреците – изненадани от това желание на султана – прекарали дълги месеци в дискусии. Накрая, стигнали до съгласие и отишли при него с подарък.

- Гравирахме магически думи върху талисмана. Прочети ги силно на глас, когато си твърде самоуверен или твърде тъжен – казали те.

Султанът погледнал предмета, който си бил поръчал. Той бил обикновен пръстен от злато и сребро, но имал надпис:

„Това ще отмине.„

ИЗТОЧНИК http://silvermountain.wordpress.com/2008/10/10/this-will-pass/

Чуждото е по-хубаво

Когато прочетох първата книга с разкази на Джефри Арчър бях много впечатлена от последния му разказ "Тревата там е по зелена"- страхотна гледна точка на хора, които все искат да са на нечие чуждо място. Тези дни прочетох тази съвременна притча и много ми напомни този разказ.

Живял на света вълшебник. Той можел да превръща пясъка в захар, водата - в мляко, но не правел това, защото смятал, че чудеса няма.
Тръгнал веднъж към края на света. Пристигнал, провесил краката си от ръба и изведнъж усетил - до него някой седи. Погледнал, на самия край бил застанал петел и преспокойно си кълвял звездите.
-Престани! - възкликнал вълшебникът. - Ще ни оставиш без звезди!
-Извинете, - смутил се петелът - но сам ще се съгласите, тук няма нищо друго за кълване!
Разговорили се. И се оказало, че петелът съвсем не бил петел. Той бил човек и имал жена, много красива жена. Толкова я обичал, че станал за присмех на приятелите си. Един от тях, магьосник по образование, го превърнал в петел. И сега всички кокошки му харесват, ето защо избягал накрая на света.
-Ако някой ме размагьоса, - въздъхнал петелът - бих могъл да се върна при нея и да живея пак по човешки.
Вълшебникът също въздъхнал:
-За съжаление чудеса не съществуват!
Вървели те по края на света, като по брега на река. И от време на време петелът сбутвал вълшебника:
-Погледнете, погледнете каква кокошка! - и веднага започвал да се разкайва: - О, какъв съм станал, безсъвестен, безпътен ...
Късно вечерта стигнали до мечешка бърлога.
-Заповядайте! - поканил ги мечокът. - Нямам кой знае какво да ви нагостя, но накрая на света с продуктите, сами разбирате ...
-А ти как попадна накрая на света?
-Работата е там, че не съм мечок, а петел. Пеех и заработвах доволно. Чудесно е да си петел! - въздъхнал мечокът и погледнал петела, търсейки съчувствие. - Ако не беше този мед, не мога да го гледам! Малко ми беше зърното, исках да опитам мед ...
Мечокът замълчал. Срам го било да разказва, но като веднъж бил започнал, трябвало да довърши.
-Внимателно, за да не разбудя пчелите, надникнах в кошера. И само като го опитах, усетих, че с мен става нещо.
Мечокът се обърнал и започнал да смърка в кърпичка.
-Можете ли да си представите, перата ми, крилата ми някъде изчезнаха, а вместо тях - козина и ей тези лапи! И най-важното, загубих гласа си. Ето, чуйте!
И заревал с пълно гърло така, че затреперила земята.
-Глас безспорно имате! - отбелязал вълшебникът.
-Нима това е глас?! Ето сега седя и се чудя, как да се превърна обратно в петел.
Вълшебникът поклатил глава:
-Едва ли ще се получи. Чудеса няма!
-Привет на компанията! - чул се глас отвън.
В бърлогата надникнал човек.
-Ти кой си? - изплашил се мечокът. - Да не си ловец?
-Не, какъв ти ловец! Аз и човек не съм съвсем. Мечок се родих, мечок остарях. И на стари години ми се прищя да стана човек. На човека, мислех си, му е по леко. На човека и пенсия му дават. Сега виждам, не е лесна работа да си човек! И обикалям, и търся някой обратно в мечок да ме превърне.
Вълшебникът махнал с ръка:
-Чудеса няма!
Седят те в мечешката бърлога и настроението едно такова ...
-Да можех да стана човек! - въздиша петелът.
-Да можех отново в петел да се превърна! - мечтае мечокът.
-Да стана отново мечок! - прошепва човекът.
Писнало му на вълшебника и махнал с ръка:
-Станете каквито искате!
И тутакси се превърнали в това, което пожелали, защото го поискал не кой да е, а вълшебник. Петелът станал човек, мечокът - петел, а човекът - мечок.
Гледа вълшебникът - в бърлогата седят петел, мечок и човек. И въздъхнал:
-Знаех си аз, не стават чудеса!

източник:
http://prit4ite.blogspot.com/

Порокът Любов

Тези дни, както си ми е традицията всеки ден, докато си пиех кафето си изтеглих късметче (чисто виртуално) и ми се падна нещо интерсно: „Пороците на младини са преминаващи, в зрелостта – гости, а на старини – домакини”. Позамислих се и даже се съгласих, вярно, че на младини и пушенето и алкохола в началото се е чисто любопитство, след това някакво отъждествяне с това, че сме по зрели и когато дойде старостта вече се носят последствията от тези си пороци. То не беше борба с тютюнопушенето, то не е лечение на алкохолизма, то не бяха мерки за предпазване от тези пороци, които на старини най-вече създават проблеми. Ама за любовта като порок, нещо не ми се върза последователността. В младостта и зрелостта любовта е много по-лош  порок с наистина тежки последствия (нямам предвид болести предавани по полов път, това може да е тема за здравен сайт), това че грешките от нея си ги носим за цял живот или поне до следващата грешка, а на старини освен на спомени и до украсяване на историите друго като домакинстване не се случва. И се сетих за едно много точно определение на Бранислав Нушич от неговата „Автобиография”: „Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувствува жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен.

Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигара от устата си; някои често менят тютюна и затова страдат от мъчителна и тежка кашлица, други по-рано са пушили, но след като са видели, че тютюнът им вреди, са го оставили, за да си подобрят апетита. Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената.

Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.”

Избора и бъдещето

Това с изборите вече не го разбирам, все същите физиономии, клишета и съответно нищо ново под слънцето и нищо на среща. Отдавна се отказах да гласувам, но все още детето в мен не е умряло и то вярва в бъдещето. Па си викам - що да не взема да гласувам утре. За по-доброто бъдеще все пак. Ама както е в този виц - бъдещето ни е осрано отвсякъде:)))
Едно момче попитало баща си:
- Тате какво е политика.
Бащата му отвърнал:
- Виж сега тате, аз нося парите в къщи, значи аз съм правителството. Майка ти казва какво да правим с парите, значи тя е ръководтството. Прислужницата изпълнява задачите на майка ти, значи тя е работническата класа. Ти си този, за който отиват парите, значи ти си народът, а малкото ти братче е бъдещето.
Една нощ момчето вижда, че баща му го няма. Става и вижда, че братчето му си е напълнило памперса и отива в спалнята на родителите си да събуди майка си да го преоблече, но  вижда прислужницата да спи с баща му.
На сутринта той казва на баща си:
- Тате, разбрах какво е политика! Докато правителството се е*ава с работническата класа, ръководството спи на народа никой не му обръща внимание, а бъдещето е осрано отвсякъде