Какво ще кажат хората

"Какво ще кажат хората" - една от любимите ми реплики. Още като я чуя и ми иде да удуша този, който я е прознесъл или пък някой от вариянтите и "Да не кажат нещо хората" или "Така трябва". Верно, че човек е социално животно и се отъждествява със социума, който го обгражда, но с времето статуквото се променя. Вече наложили се максими са си отживелица. Винаги българина се е съобразявал с мнението и неписаните правила на обществото, което го обкръжава. След като си е получил свободата и вече е имал възможност да покаже и демонстрира, какво има и какво може. Започнал е да строи хубави къщи на по няколко ката, като горния етаж винаги е бил за "гостите да го видят" и "на те младите като се оженят - тук ще живеят" и с огромно желание разхождат дошлите гости из къщата за да я покажат като музей, а той живее най-често в мазето или по модерно казано сутерена. Несъмнено българина обича и децата си и прави всичко в тяхно име. За съжаление няма училище за родители и мнението на хората, които са около него е много често са неговия критерии. Преди войната (имам предвид Втората световна) българина си е живеел спокойно и понякога доста тежко на село, но идва онзи велик момент на урбанизация и успяха да съсипат онзи непоподправен уют на селото ни. Факта, че промишлеността и възможностите за работа се пренесе в града постави българина и в нови условия. Започна да опитва да живее в градски условия, да се помести в така новата за него дума - блок и да живее в апартамент. Несъмнено и жената в семейството трябваше да бъде включена. Тогава жената придоби и новата си роля да бъде труженичка, да работи в колектив, често дори мъжка работа, често и само с мъже. Объранато назад във времето това е много кратък период от време. Няма и 100 години, на фона на история на човечеството това си е едно намигване. В този перод се оформят нови видове отношения - колегиални. Жените вече стават колежки и се създава една колективизация в която репликата пак става актулна. Започва и вече видима надпревара да покажем не само какво сме постигнали, но и какви родители сме. Много е трудно да надскочиш себе си, но често родителите не успяли да направят това или онова в своя собствен живот започнат вид терор над детето. То трябва да учи в еди коя си градина, щото тя е еди каква си и ... щото какво ще кажат хората - "едно дете имат, пък нищо не правят за него". Още в градината детето на родителите е гениално (много гении има в детската градина) и това споделено в колектива бива сложено като критерии. След това в училище - естествено, то детето е най-доброто, но ние щото сме страхотни родители, за да кажат хората - "ама много се грижат за детето си", родителя го записва на всевъзможни курсове или все нещо което е от страшна полза за детето, а детето често няма и възможност за мнение. Та нали родителя за това толкова работи, то да получи това, което той не е получил. И много често това става за да кажат хората - нали се сещате какво. Има и много разновидности на всички тези родители - от тези, които мислят, че понеже те са нямали пари, дай да дадем на детето да има всичко и резултат - деце без ценности приемащо всичко за даденост, други, които пък дават всичко от себе си и стоят в сянката на детето си, пример - ето ти на теб този шоколад,от мен, то е само за теб, като по някакво уж ненатрачиво лишение за да оцени детето неговия жест. Родителя демонстрира лишението си в колективната среда за да покаже своята грижовност и мисли, че детето оценява неговото лишение и приема това с благодарност, резултат - дете получило това от което често няма нужда и не оценяващо полученото, но пък си остава с лишенията, защото пак него никой не го е питал, а му се натрапват вкуса и идеите на родителите. Друга разновидност - родители живеещи живота на децата си. Основна тема в колективното споделяне. Детето просто е задушено от родителското внимание и вмешателство. Резултат - дете без мнение и разчитащото на родителите дори като умрат или бързащо да избяга от тях (второто е по-рядко). Освовната идея все пак е, че масово хората се движат от закона "какво ще кажат хората" и другия "Хората да кажат - едикакво си". Децата са си деца и тук ме се ще да добавя цитат от книгата "Пророкът" на Джубран Халил Джубран за децата :
А една жена с детенце на ръце продума:
- Кажи ни нещо за Децата .
А той и рече:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
защото както Той обича литналата стрела,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.